Приятели (:

До излизането на новата ни задружна приказка „Промяна“ остават две седмици. Продължавам да публикувам тук нейни начала. (Ето първото и второто.)

„Промяна“ може да се чете напълно самостоятелно от сборниците „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ и „Приказки за Юнаци и Злодеи: втори“.

Ако пък вече сте крачили в света на Юнаците и злодеите, преживяването ви тук ще бъде по-пълно. Мъничко пò. 🙂

 

<2013-11-17~2014-01-15~16~07-09~31>

Идва промяна…

 

– Аз съм дете на протеста.

Новият говорител е строен, висок – дете и половина, кажи-речи две – с очила и сив елегантен шлифер.

– Родителите ми са се запознали на първите големи протести преди 24 години. Ходили да скачат и викат заедно, блъснали се… и после съм се родил аз.

Смеем се.

– Тъжно ми е, защото сега, 24 години по-късно, излизам да протестирам за същите неща, за които са протестирали и те.

Не се смеем.

– Страшно ми е да си помисля, че след 24 години на моето място може да са децата ми – да протестират за същото…

 

Идва промяна.

 

На входа на Ректората, във временния пропускателен пункт, ни спират, за да впишат имената и школите ни. Школарите-пазачи са две нахилени момичета и момче, потриващи ръце да се сгреят в неотопленото стайче.

Погледът ми залепва върху един лист отсреща, покрит с весели яркосини букви:

„На този, който НЕ ми открадна ръкавиците – благодаря!

Обичам те :)“

Посочвам го на Листовнице и Лъч. Ухилваме се точно като тримата зад гърба ни.

Няколко завоя по-нататък се заковавам пред друг надпис.

Най-горе: „Работна група „Самозащита от стражническо насилие“.

По-долу: „Когато вдигнат палките, няма агресори и миролюби – само подготвени и неподготвени“.

 

Идва промяна.

 

Пътят към храма пак е затворен.

Препречили са го две плътни редици стражници. С щитове, шлемове, но без – доколкото виждам – бойно въоръжение.

На кръстопътя пред тях се е струпала солидна група от протестиращи. Отдолу прииждат още. И още.

Озъртам се да се уверя, че Мая и… ох! Пак ѝ забравих името! Като срещна някой за първи път, все така става… Да се уверя, че двете ми спътници са наблизо. Кимам им и се провирам напред, към редиците стражници.

Виж ти… Тоя път има три-четири стъпки въздух пред тях, без обичайния натиск лице в лице. Напрежението и острите думи не липсват, но докато прехвърчат през тия три-четири стъпки, изгубват достатъчно острота, за да мога да крача без онова стягане в сплита, което е призив за бой – или бяг.

Излизам на празната ивица и…

Виж ти.

Пред двата стражнически кордона тоя път има трети. С гръб към мъжагите, хванати под ръка, са се подредили десетина момиченца, повечето – с жълти значки с черен юмрук на тях. Стоят неподвижно, поне с глава по-дребнички от стражниците отзад, и гледат към нас, бушуващото море.

И ние бушуваме, надигаме се, плискаме пръски – но не се устремяваме напред.

 

Идва промяна.

 

– Гласувам против излизането с декларация за бежанците. Хората извън тази сграда в момента са изключително разединени. Независимо каква позиция заемем, ще настроим половината от тях против нас. Включително крайните формации, които дотук ни приемаха неутрално. Ако подкрепим приемането на бежанци, помислили ли сте, че ще застанем срещу интересите на хората, при които ще бъдат настанени тези бежанци? Нека се съсредоточим върху конкретните си искания в момента – оставката, – а да заемаме такива позиции чак като постигнем успех.

– Благодаря. Следващият!

– Аз съм за декларацията. Съдбата на бежанците е морален въпрос – и следователно е част от това, заради което сме се събрали тук: промяна на морала в държавата ни. Бежанците са хора точно колкото и ние. А в очите на това правителство и ние сме бежанци – изолирани от останалите. Поставете се на тяхно място. Представете си, че един ден вие се окажете прогонени от родината си… Наш човешки дълг е да ги подкрепим и да изискаме от държавата ни дългосрочна визия за справяне с проблема. Това исках да кажа.

– Благодарим. Заповядай.

– Глас против. Решаването на проблема с бежанците иска специфични познания, а ние не сме компетентни. Може ли да бъдем на всяка манджа мерудия? Така само се разводняваме – в крайна сметка, оставка ли искаме от правителството, или да му казваме каква работа да върши? Против декларацията съм.

– Така. Сега си ти.

– Към предишния колега: и като не сме компетентни сега, какво ни спира да станем? Да се обърнем към другите, които знаят повече? Колегите, които са писали декларацията, включват докторанти и специалисти по общото право на федерацията – според което, впрочем, държавата ни е длъжна да осигури подслон на бежанците. На тях, на колегите, това им е специалността, това им е и призванието. Апелирам към всички да не обезсмисляме труда им – това е над един ден работа на група от седем-осем души – и да подкрепим декларацията.

Някой отзад ме побутва по рамото, лекичко. Обръщам се.

Листовнице се привежда към мен:

– Как е възможно всички да говорят смислени работи?

 

Идва промяна.

 

Депеша
До: Ранобуден
От: Незаспиващ

(…)

Еди кой Си отбелязва, че типичният политик няма сметка да взима каквито и да е решения, понеже всяко решение отблъсква част от избирателите му. Така процесът на взимане на решения става бавен и неефективен, а самите политици – безлични.

Точно обратното на това, което искате да бъдете вие (или всички ние, които действаме като активни граждани).

Аз съм в постоянно търсене на хората, за които бих гласувал на избори (и по-важното: бих подкрепял с опит, сили и време). До момента съм стигнал до следното: търся хора с ясни принципи, които ги отстояват (и проверяват) в дела. Не „коне с капаци“ – ако резултатите показват, че принципите са глупави, поправяме принципите. Но в никакъв случай не и „фурнаджийските лопати“, каквито представляват настоящите политици.

От наблюденията ми наоколо – не само аз търся такива. 🙂

Струва ми се, че вчерашният страх „да не отблъснем половината български народ с позицията си за бежанците“ имаше директния ефект да ОТБЛЪСНЕ оная група хора, които си бяха свършили работата по декларацията (и то – поне от писателска гледна точка – много добре: декларацията беше написана ЧУДЕСНО, каквито и критики да имаше за „повторения“ и „неуместности“ – тия критики аз, дето не съм вътре в нещата, мога да ги „разкостя“ една по една ;). Опасявам се, че всяко НЕвземане на решение, незаемане на позиция по морални въпроси (какъвто е съдбата на бежанците) ще отблъсква още от активните хора сред вас. Собствените ви редици ще оредяват отвътре. Знам, че е естествен процес – но ме боли, като си го представям. 🙁 Толкова ли не можем да се променим, хората? Или поне да открием начини, по които действащите ще действат, без да пречат на другите и без да им бъде пречено?…

 

Идва промяна.

 

Стражникът се засилва насреща ми с грацията на надийски тъпир – но далеч не така дружелюбен.

Благоразумно отстъпвам на тротоара. Покрай нас профучава поредната бронирана карета, отвеждаща в безопасност кръволоците, подвизаващи се като наши управници.

Едно двайсетинагодишно момче изскача напред, размахвайки два пръста в привет – по един на всяка ръка. Стражникът с ръмжене се устремява към него:

– Изчезни от платното! Аз на тебе колко пъти ти казах, бе!

Момчето се хвърля назад, към двама свои приятели. Едното момиче запечатва сцената с минилтир, най-нов модел. Аз включвам моята джвъчка – тя е от по-простите, улавя само гласа – размахвам я свойски и доближавам стражника.

Междувременно са дояздили още трима – мъже-планини. Единият само струва колкото всичките нас (на тегло).

– Какво си мислиш ти, бе? – върлува първият. – Че няма да сляза и да те сгащя ли? Пишлеме с пишлеме!

– Извинявайте – обаждам се аз, – бихте ли се представили? Име и фамилия са достатъчни.

Към мен се приближава друг юначина.

– Изключи го – сочи към джвъчката. – Иначе ще го вземем. И се дръпни от платното. Пречиш ни.

Отстъпвам върху бордюра, на самия ръб на закона.

– Вие сте тук да си вършите работата, разбирам ви. Аз ви преча. Но разберете и мен: аз също съм тук да си върша работата – като поданик на тая държава, който има намерение да продължи да живее в нея. А те – кимам към поредната профучаваща карета – пречат на мене. Вършете си работата – обръщам се пак към стражника, – аз ще си върша моята.

Пет минути по-късно се събираме достатъчно хора, за да направим жива верига напреки платното.

 

Идва промяна.

 

Ние, долуподписаните управници на дъщки сметронни задруги, подкрепяме действията и мотивите на Ранобудните школари за възстановяване на морала в политиката и съграждане на нов обществен договор.

Призоваваме за незабавна оставка на Правителството и Народното събрание с провеждане на нови избори!

 

#6 [неутрално]:
Лапачите на държавни и общински поръчки взеха да издават багажа!

 

#24 @ #6 [неутрално]:
Другарю я кажи, ходи ли на “митинга” в Събота и как се чувстваше до събратята си? Соеви кебапчета хапнахте ли, евтина биричка или само на менте чай го карахте!? Общото в електората ви е пълната безхарактерност и слабо образованост. Иначе щеше да знаеш че, задруги като изброените, работят в голямата си част за чужбина и по-малко за страната. Щеше да знаеш че, сметронните задруги, които цицат от държавата са всъщност 1-2. Докато има такива като теб и такива на Орлов мост в Събота, ще има и такова управление тази страна.

 

#35 [неутрално]: Ако парите идват от чужбина какво ги бърка правителството?

 

#115 @ # 35 [неутрално]:
Бърка ни другарю, щото живеем тука и сме принудени да ги търпим тия плужеци. Бърка ни защото имам служители които редовно ходят по протести и после бичат по нощите щото си имаме дедлайни. Бърка ме щото ще закопчаят някой от тях и после ще се чудя какво да правим. Освен това си плащаме данъците, осигуровките и прочие за да може ти да ходиш да ти оправят простата. Разбра ли защо?
А ти че не си скачал срещу предните си е чисто твой проблем. Аз имах стажантка която два пъти я бяха закопчали на протестите срещу тях. Така, че… бегай легай

 

#122 [весело]:
Браво!!!
Когато към будните се присъединят и здраво( )мислещите – види му се краят… :)))

 

#171 @ # 115 [неутрално]:
Респект!
И да стават все повече: и умни, и будни. 🙂

 

Идва промяна.

 

(…)

Вашите очаквания към школарите ни дадоха отговорност. Тази отговорност изисква от нас да кажем нещо повече от “оставка”. Не защото няма смисъл, а защото считаме, че е дошъл ред нашето поколение да проговори.

Ние сме децата на прехода. Видяхме много. Учеха ни с примери от улицата и медиите. Налагаха ни се за авторитети мутри и мутреси, тарикати и престъпници. За нас се говореше, че сме провалени. Че нямаме общи идеали, нямаме кауза. Че сме хипериндивидуалисти, че сме се атомизирали, самозатворили и не умеем да усещаме другите. За нас, досега, се говореше, в повечето случаи, доста отрицателно.

Не се лъжем, всички бяха прави за отделни неща. Но до този момент.

Окупацията промени живота ни. Окупацията създаде общност.

Днес, ние, децата на прехода, настояваме за човещина, солидарност, отговорност и морал.

Днес, ние яростно се възмущаваме от това, в което живеем. Не желаем лъжи, безпринципност, корупция.

Наясно съм, че много от вас се питат: какво предлагаме? Ние не можем да предложим нито себе си, нито определена партия. Ние не виждаме ясна политическа алтернатива.

Но ние сме онези гласове, които искат да заявят, че така повече не може. Че е нетърпимо. Ние казваме “Стига”.

Тази власт, срещу която протестираме, ние не я признаваме. Тя е нелегитимна. Тя не успява да усеща обществените настроения. Тя режисира контрапротести и контраокупатори. Тя създава усещането за нестабилност.

(…)

Окупацията на университетите ни помогна да разберем, че моралният потенциал на обществото ни е голям. Че има място за солидарност. Благодарим Ви. Че шансът все някога да победим не е никак малък. И че вече сме достатъчно пораснали, за да се отърсим от идеологиите. Те само ни разделят. А днес на площада няма място за тях. Защото днес ние не обсъждаме каква политика да се води, ние настояваме изобщо да има морал в политиката. Това е основното и то е от значение. Нека като хора да изострим вътрешното си чувство за справедливост и да посочим кое е правилно и кое не.

Ние, школарите, вече посочихме. Ние считаме за неморално на народен представител да не му пука за мнението на тези, които представлява. Ние считаме за неморално народен представител да води биячи срещу школари. Ние считаме за неморално ректор на университет да заплашва своите школари, само защото имат мнение. Ние считаме за абсолютно неправилно да се примиряваме пред безобразията в държавата. Безобразия извършвани години наред, не само през последните месеци.

Но ние не адресираме нашите послания само към политиците. Ние ги адресираме към всеки един човек. Човеко, бъди! Бъди независим и свободен. Отстоявай собственото си мнение и осъзнавай относителността на своите разсъждения. Ние сме едно, когато се изслушваме и разбираме. Няма човешка причина да бъдем разделени. Има човешка причина да бъдем заедно. Нека бъдем единни, да бъдем за пример. Всеки един от нас.

От днес започваме наново. Ние, децата на Прехода, поехме щафетата. Да, може би избързахме. Но сме наясно, че промяната изисква време и че времето изисква действия. Нямаме напразни илюзии. Вярваме единствено в себе си и хората. Имаме кураж и търпение. Имаме морална кауза и причина да сме тук. Причина да се обединим. Причина да се борим. Причина да протестираме, стачкуваме, окупираме. Причината е, че ние настояваме за настоящето, за да имаме бъдеще.

 

Идва промяна.

 

ОКУПАЦИЯТА приключи.

Благодаря на всички, които ни подкрепиха през тези близо 3 месеца. Много неща преживяхме, много различни периоди минахме – от хиляди души пред вратите на Ректората, които викаха “Ние сме с вас” до разочарованието да стоим 10 души сами на студа на площада в 10 вечерта след 12-часов безспирен протест и всички останали да са си тръгнали…

ОКУПАЦИЯТА заслужава да бъде изписвана с големи букви, защото въпреки че не постигна оставката, даде много повече на българското гражданско и школарско общество. Тя изцяло промени негативния до преди това образ на школарите. Посъбуди много от тях. Ние показахме, че имаме мнение и сме готови на всичко за да го защитаване. ОКУПАЦИЯТА завърши с успех!

Има разочаровани, знам. Нормално е. Допуснахме и грешки, но никога не сме се ръководили от зла или користна мисъл. Ясно съзнавахме отговорността, която носим. Вярвам, че взехме правилното решение. Успяхме да опазим окупацията от користни интереси и чужно влияние, което беше жизненоважно.

Ние ще продължим борбата, няма да се откажем. Защото видяхме много, научихме много, станахме по-силни от преди.

И благодаря специално на Rumen, Delyan, Dimitar, Косьо, Момичето С.водата и Боряна – хората, които докрай останаха верни на идеята и чужди на личния си интерес. Хората, които в момента са хулени като агенти на правителството, агенти на ректора, лъжци, съдии и омаскарители. Тези хора заслужават уважение! Както и всички останали колеги, които жертваха толкова много в името на една добра, правилна кауза.

А на I., T. и B., които не спират да лъжат и да ни хулят публично, ще кажа само, че Господ и историята съдят. А хората помнят.

 

Ехо момчета, не се самообвинявайте и самоизяждайте – давайте заедно напред, вие вече сте мъже и то носещи отговорност за толкова много неща!

 

Всеки (всеки! повтарям: всеки!) един от вас, който е бил част от това нещо през последните месеци, по какъвто и да е начин, заслужава огромен респект. Шапка ви свалям! Всички имате моето уважение, за тези месеци вие като една група хлапаци бунтари пораснахте с години, надскочихте самите себе си поне няколко пъти и станахте най-важните хора в тая разкапана от корупция и овчедушие държава. Същевременно всеки един от вас прави грешки и гафове. Това е човешка слабост. Откровеното си мнение и критиката си към ваши действия и решения не съм пестил никога и няма да ги пестя и за в бъдеще. Особено в лични разговори. Единственото, което отказвам да направя, е да започна да виждам в действията на една или на друга фракция от вас изначална зла умисъл. Хората допускат грешки от глупост и слабост, особено когато са подложени на невероятен натиск от всички страни. Не защото са агенти или имат амбиции за световно господство. Омразата и взаимните обвинения винаги са били лош съветник. Протестът продължава, няма да върна никого от школарите с активно гражданско мнение, който реши да застане пак рамо до рамо с мен в общата борба срещу безпринципността. Същевременно много добре, прекалено добре, съзнавам, че не сте безгрешни. Не сме безгрешни. Хора сме. Ако някой първо е викал за Ранобудните „Осанна!“, а след това, като не сте извършили очакваните чудеса, е казал „Разпни го!“ – сам си е виновен за очакванията и разочарованията.

 

Останете големи. Дължите го на себе си. Ние ви дължим благодарност – за всичко.

 

Неуспехът не означава, че си се провалил, а това че просто все още не си успял…

Неуспехът не означава, че не знаеш как да направиш нещо, а това че трябва да опиташ друг, по-различен начин…

Неуспехът не означава, че си неспособен, а това че не си съвършен…

Неуспехът не означава, че си пропилял живота си, а това че имаш причина да започнеш отначало…

Неуспехът не означава, че трябва да се откажеш, а това че трябва да опитваш по-силно…

Неуспехът не означава, че никога няма да се справиш, а това че ще ти отнеме малко повече време…

Неуспехът не означава, че си постъпил глупаво, а това че имаш много вяра…

Неуспехът не означава, че си бил опозорен, а това че си искал да опиташ…

Неуспехът не означава, че не си постигнал нищо, а това че си научил нещо…

 

Колеги – от мен – респект за това, което направихте. Не се обвинявайте и самообвинявайте, не търсете грехове и предателства. Всеки е направил това, което е счел за най-добро в конкретната ситуация. Нормално е да има силни емоции в толкова драматичен момент. Но това отминава, а стореното от вас – от всички вас заедно – ще остане. Преглътнете силните думи в публичното пространство; приемете различията във вижданията си и продължавайте напред – заедно или успоредно, целта е една.

 

Идва промяна.

 

– Най-важно в момента е да изхвърлим от себе си някои митове. Като например: че с оставката всичко ще се оправи и че някак си животът ще стане прекрасен.

Искам да направя сравнение между това, което се случва у нас, и това, което се случва по света. Става въпрос за промяна на мисленето: поява на хора, които действат безкористно, идеалистично, без определена частна цел. Правят го, защото смятат, че е правилно, правят го, защото изпитват вътрешноприсъща нужда да се намесят в политическия процес, защото ги управляват хора, които са по-нискоинтелигентни от тях – както често е при нас. Защото са постигнали такова ниво на свободно време, извън работата си, извън университета, че осмислят процесите в държавата, обмислят обществените структури, всичко… Тези хора имат свободно време да търсят и да взимат решения.

Това, което става сега, не е протест, а процес. И този процес не започва с летните протести тази година. Той е на недоволните, които изпитват нужда да се намесят в политическия живот. Но не в политическия живот на олигарсите – които превръщат политиката в марионетно действие, тя губи смисъла си.

Промяната няма да стане бързо. След една година ще бъде същото. След пет години – сигурно пак. След петнайсет… Аз съм оптимист – след петнайсет години ще бъде по-различно. Защото хората, които са сега на двайсет, двайсет и пет, хората от летните протести, хората, които окупираха, тогава ще бъдат в разцвета на силите си. А междувременно ще променят средата около себе си. Тези хора ще бъдат чисти. Те ще бъдат повече идеалисти, отколкото прагматици.

Някои от тях сега са първи курс. Те в момента научават, че има нещо повече от себе си, от това, което ти искаш да направиш. Че по-хубавото е да направиш нещо за тези до тебе. И да мислиш в по-дълга перспектива – поне 15 години напред.

Ако сега не мислим за онези 15 години напред, а само за оставката, ние ще сме поредните разочаровани. Има ли хора, които са повярвали, че чрез едно действие ще се промени всичко? Всъщност единственото, което може да промени всичко, е като променим себе си. И като осъзнаем, че не един път трябва да се намесваме в гражданския живот – а постоянно. И промяната, както я виждам аз като исторически процес, върви към директна демокрация  – това е далече напред, поне 15 години. Под „директна демокрация“ разбирам онези бунтуващи се групи отдолу да получават повече възможност за реална намеса в политическия живот. Защото те няма да спрат – те никога няма да спрат, докато не им се даде възможност да взимат решения. И това ще се случи, тръгнало е натам. Технологиите вече го позволяват. Не го позволяват нашите глави. Ние не сме научени – не сме се научили.

Ранобудните го заявихме още в началото: образованието има нужда да се промени. Да изгражда критично мислещи личности. Ако тръгнем оттам и имаме технологиите, след петнайсет години ще бъдем малко по-добре. Малко по-добре.

Ще се учим от грешките си – нашите лични грешки. А не тези на другите – няма постоянно да сваляме от власт всеки следващ, а постепенно ще получаваме все повече власт, ние самите.

И в заключение ще кажа това: според мен не ни трябва революция, трябва ни просвещение. След просвещението ще дойде революцията.

 

Идва…