Приятели (:

До излизането на новата ни задружна приказка „Промяна“ остава една седмица. Продължавам да публикувам тук нейни начала. (Ето първото, второто и третото.)

„Промяна“ може да се чете напълно самостоятелно от сборниците „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ и „Приказки за Юнаци и Злодеи: втори“.

Убедете се сами… 🙂

 

<2013-11-16~17~2014-02-09~13~24~08-09~31~09-01>

– Тая история започва в момента, в който с Лъч и Листовнице се приближаваме към металния портал, където е пропускът на Ранобудните към Ректората. Часът е тъмен – студена вечер в късната есен.

Посрещат ни две момчета и едно момиче, които изглеждат бая руменки – с добре пощипнати от студа бузки. Обаче много жизнени и сериозни.

Листовнице и Лъч си показват студентските книжки. Аз казвам: „Тук съм по покана на организаторите“. Хората се обаждат, питат, казват: „Да, заповядайте“. Питам: „Почнала ли е сбирката…ех, как беше думата, ще я проверя после… почнало ли е Общото събрание на студентите?“. Те: „Не, още не са. Тъкмо навреме пристигате“. Заговорихме се и още в тоя момент, имаше интересни подробности – обаче сега ми се губят…

Влизаме. Вътре ни записват кой от кое учебно заведение е. Пак такава конфигурация, трима души – тук мисля, че бяха две момичета и едно момче. И докато ни записват, за момент се заигравам с идеята да се отбележа като „интер-студент“ – някои хора са between jobs, аз съм between degrees.

Това съм ти го разказвал вече – как виждаме на будката на редовните пазачи лист, изписан с големи светлосини букви: „На този, който не ми открадна ръкавиците – благодаря! Обичам те :)“…

Арейна се намръщва изпод кармъзеното парче плат върху очите ѝ.

– Нашата реакция всъщност беше точно обратната, ние бяхме много…

– Втората част – отронва тя.

– Е, какво ѝ има на втората част? Ние бяхме много… трогнати всички – смея се. – После има още една сцена, която съм ти описвал. Тръгваме по коридорите, които са доста пусти в тоя момент. Към нас се присъединява един от Ранобудните, поглежда ме специално мене и казва: „Ти ми изглеждаш подозрителен. Някакъв…каква дума използваха тогава, не „диверсант“, ами… на саботьор ми мязаш.“ И аз викам…

– Провокатор.

– Да, вика: „На провокатор ми приличаш“. И аз: „Как ме позна?“. Обаче той вече бе зает да се смее на собствената си шега и не продължи да разследва.

Та, вървим си по коридора, след като се разделихме с тоя човек, и гледаме на една от вратите на залите, масивните дървени – дъбови ли са, много плътни, знаеш – пише: „Работна група „Самозащита от полицейско насилие“. И има мото, тая работна група: „Когато вдигнат палки, няма агресори и пацифисти – само подготвени и неподготвени“.

Продължаваме нататък. Качваме се по широките стълбища и вървим към голямата зала, окупираната, където се провеждат всяка вечер тия заседания. 272-ра се води. И първото нещо, което ми прави впечатление там, е окаченият между четирите колони в преддверието… Архитектурата на мястото е специфична: една голяма площадка след стълбите, колони, а пред самата зала също има доста пространство. Та между тия колони е окачен огромен бял картон, на който пише в кръг, като слънце: „Съпротива“… не, „Окупация“. Хм, надписа не го помня… Обаче има една дупка в средата, през която можеш да гледаш.

А пък целият под в това пространство пред голямата зала е отрупан с най-различни лозунги и плакати, които са си ги правили сами. Има и кутии с цветни маркери и материали за рисуване. Това им е работното ателие – там си произвеждат материалите на окупацията.

Влизаме на самото заседание в 272-ра. Който не е влизал в тая зала…

– Аудитория.

– Аудитория, да. Тя е с капацитет близо 1000 човека. С амфитеатрално разположени дървени седалки. Неудобни за седене, понеже голяма част от тях са поизкъртени от неумолимия ход на годините и кубинките на студентите, и клонят леко надолу. Тоест ти докато седиш, постоянно имаш усещането, че се изсулваш.

– Навсякъде са така.

– И другаде ли го има?

– Такива са си.

– Окей. Не, защото има седалки, които са си наред, но голяма част са…

– Аз мисля, че принципно са така конструирани, да са леко надолу. По-скоро тия, които са нормални уж, не се разгъват докрай.

– Възможно е. Не знам, на мен това не ми е удобно за седене.

– Не думай…

– Знам, че и наклон нагоре създава проблеми, с бедрата пък тогава… но така се изсулваш.

Това не ни пречеше, между другото, да забележим на другата сутрин човек, който спи върху такава седалка – седнал, подпрял главата си на банката отпред. Така че човешкият дух няма спирачка… и преумората.

Та, в тая наистина огромна аудитория хората не изглеждаха много, обаче после, като си правиха преброяванията, разбрах, че има 150 души в тоя момент. Пръснати по седалките, на двама-трима човека по един лаптоп. Но срещата вече започваше и хората внимателно следяха какво се случва. Нямаше го обикновения бръмчалник, който се получава, когато имаш събрани огромни тълпи на едно място. Личеше си, че знаят защо са там и искат да си прекарат времето ефективно.

Ние се настанихме с един заобиколен рейд, да не пречим на никой, на един от по-задните чинове.

Преди това ни беше посрещнал – това забравих да го кажа – единият ни контакт. И аз го питах може ли да записвам. Той каза: „По принцип имаме уговорка никой да не прави записи и да не излиза никаква информация от заседанията от тая зала навън – нито към медии, нито онлайн. Понеже имахме проблеми с провокатори, които са изнасяли информация. Обаче – вика – за тебе може да направим изключение.“

Аз му казах: „Не, няма да правим изключение. След като така сте решили, така ще бъде“.

Единственото, което си позволих да направя, е, като седнах, да си отворя лаптопа и да си записвам неща, които хората казват. Но държа да подчертая, че файлът със записките не е пращан до момента никъде и всъщност за първи път сега, в този момент, на девети февруари, почти три месеца след събитията…

– Три?

– Ами това се развива на шестнайсети ноември… Февруари, девети – три месеца без една седмица. Та, три месеца по-късно за първи път ще запишем някакви парчета от записките, които имам. Те няма да стигнат до широка публика още може би седем-осем месеца. Така че мисля, че съм се съобразил с духа на това, което са искали организаторите на Ранобудните.

Тука е моментът да кажа, че за мен е много важно уважението към домакините в такъв момент. Аз имам късмета да се познавам с двама от младежите, които са там, те са ми оказали доверие. Честно и естествено е аз да им върна доверието.

Също така, ако за мен се прави изключение, може да се направи изключение и за някой друг по-нататъка… Това е хлъзгав път. Много е готино за самолюбието да си кажеш: Ей, аз съм специален! На мене ми позволяват да правя неща, които за другите хора не са позволени. Добре, яко е… обаче бързо се изражда в шуробаджанащина. Аз не бих искал да съм част от процеса на шуробаджанащизацията… това ще трябва да го пиша буква по буква после…

Тя си издухва носа.

– Хубав фон правим на записа: секнат се носове, чуват се сърбания…

Тя продължава да си духа носа.

– Това показва, че приказните истории могат да се случват и в най-прозаична обстановка…

Първата точка в дневния ред на това Общо събрание…

Тя буха.

– … или може би трябва да го наречем „нощния ред“, щото то почна към девет и половина… А, преди това също да кажа, че беше впечатляващо как цялата катедра отпред – тя е едно възшироко дървено пространство – беше обсипана с лаптопи. Ама във всички възможни посоки – напред, назад, наляво, надясно. И като почва Общото събрание, някакви хора от организаторите продължават да си тракат, а други хора от организаторите им казаха: „Колеги, нали помните какво се разбрахме, да не се разсейваме и да отвличаме вниманието на залата с тая техника“. Веднага се затварят лаптопите и всички се съсредоточават върху дебата. Така.

– А къде бяха включили лаптопите, след като няма толкова много…

– С разклонители бяха.

Налапвам парче кекс и между млясканията вмятам:

– След малко ще стигнем до още един интересен момент как се осигурява внимание при такива дълги обсъждания. Щото то почна в девет и половина, ама свърши поне в дванайсет.

– А какво са правили през деня?

– Не знам кой какво прави през деня. Разбрах за една от работните групи какво е правила. Но не съм питал как минава един ден. Тия събирания са по принцип вечер. Има хора, които през деня са извън университета, идват специално и пак си тръгват. Съответно имаше охрана – на смени от час и половина – от тройките, които посрещат на портала, до един и половина. Ние ходихме да ги видим последните, преди да си легнем. До един и половина те седят и пускат хора да си тръгват.

Приключвам с млясканията и се съсредоточавам.

– Първата точка в дневния им ред беше малко неловка. Едно момиче – от Пловдивския университет, май – го бяха засекли… защото точно тогава БСП и ДПС бяха докарали с влакове, автобуси и както се бъзикаше някой „а следващия път – и самолетите на БСП и ДПС, и параходите им… а по-следващия – телепортаторите им“… Та бяха докарали – не се разбра колко човека, двайсет хиляди ли бяха, имаха ли трийсет хиляди. И едно от момичетата, което е към окупаторите, други младежи я били забелязали, че е на митинга на БСП и ДПС. И хората не я познаваха. Нямаше никой, който да може да гарантира за нея. Тя обясни, че нейната цел е била да направи записи с някакво устройство, на които митингуващите обясняват, че са взели пари, за да са на митинга на БСП и ДПС. И каза, че ги е пратила на някакъв човек, който до няколко дена трябва да ги публикува някъде.

Един от студентите… по принцип доста толерантна беше атмосферата, тия, които се изказваха… но един от хората – от Бургаския свободен – каза, че според него е абсолютно очевидно, че няма никакви записи, и след тия два-три дена ще си проличи дали е така или не. Но, първо, че няма смисъл от самото действие, ако е вярно: да се прави компромат с такъв запис. Защото това е играта на другите. Почнеш ли да я играеш, ставаш и ти като тях. А те, Ранобудните, са се събрали, за да променят морала. И съответно разчитат да бъдат честни и открити в действията си.

Отпивам от сиропа си.

– Друг от младежите каза, че е много важно да се съгласуват действията, когато решиш да правиш нещо такова, независимо какви са намеренията ти, колко смяташ, че ще допринесеш за каузата. Понеже много хора отвън чакат всяка една грешка, за да се вкопчат в нея и да почнат да късат парчета, от цялото.

Сцената наистина беше неловка, понеже девойката очевидно се притесняваше. Тя изглеждаше и от малцинствата, мургава беше.

– Много деликатно се изразяваш.

– Ами няма как да не се изразя деликатно, при условие че нямам представа всъщност. Просто беше малко по-мургава. От начина, по който говореше, не може да се каже нищо. Пък и това няма значение.

– Да, де.

– Не е съществено. Но си личеше, че тя се притеснява. Личеше си, че хората, които я разпитват, им е неудобна ролята, която са приели в тоя момент, искат по-бързо да се свърши тая работа, да минат към следващите. И като цяло – освен тия по-джаста-праста, като младежът, който каза, че според него въобще няма такива неща, това са само залъгалки – всички бяха доста сдържани в реакциите си. Можем да сравним с каквато и да е друга конгрегация събрани хора и да видим те как се държат помежду си.

По едно време заседанието беше прекъснато. Един от организаторите каза, че на някакъв пловдивски концерт в момента се опитват да направят връзка по Скайпа и ги чакат да ги приветстват, техни симпатизанти. Така и не можаха да я направят, връзката.

Аз в това време се разходих покрай стените да чета надписите. Имаше много листове с рисунки, снимки, мисли, важни разпечатки. И попаднах на едно решение, още от 1 ноември – значи, максимум седмица след началото на окупацията – да не се изнася никаква информация за решенията на Общото събрание, а пък пред медиите да има максимум петима говорители, официални. Всички останали, каквото говорят, да бъде под формата на неофициално изказване.

– Ъ… какво значи това?

– Ами… „това е моето лично мнение, аз не представлявам Ранобудните“. Само петима души да са говорителите им.

– Ясно.

– Една от критиките, които се чу сега – един адаш го беше писал като коментар за втората окупация – е, че там те нямаха говорители.

– Каква втора окупация?

– Тая новата. Че са се скрили зад анонимност.

Преглъщам парче кекс.

– Втората точка от дневния ред беше предложение за един студент, който е бил арестуван през деня и се е наложило да плати сто лева адвокатска такса, за да го консултират и освободят.

– К’ва е тая адвокатска такса, бе?!

– Ами… не знам. Какви са адвокатските такси по принцип? Колко лева на час?

– Баща ми със сигурност не взима толкова.

– Въпросът беше, че човекът се е оправил с парите и всичко е наред. Но един от хората, които знаят за тоя случай, покани който желае, да даде по един лев.

Абсолютно всички присъстващи оставиха по един лев. 150 лева се събраха – тогава видях действително колко са хората. И те казаха: „Добре, 50-те лева ги оставяме за материали, за касата“. И тук почнаха моите любими разговори, на тема: „Другари, не забравяйте, че тия храни, дето ги осигуряваме, нали“, тъ-тъ-тъ, „боички и така нататък струват пари. Ако имате възможност, в касата всеки ден по един лев оставяйте, за да не сме едни десет човека, дето всичко плащаме…“ Това навсякъде е така – но в тоя момент дадоха всички.

Може би това беше моментът, в който за първи път се почувствах както едно време в колежа ми. На място, където няма нужда да се мотивираме и да се навиваме взаимно. Всички правим каквото можем, и го правим с кеф. И освен това сме, както се видя след малко, достатъчно зрели, за да можем да мислим… Както и да е. Много взех да обобщавам, а това не е интересно.

Имаше пак някаква почивчица след дискусията за адвокатската такса. Продължих да обхождам и разглеждам какво има по стените.

– Щото не те е свъртало.

– Опитвах се да попия максимално впечатления от мястото. Имаме и някакви снимки, дано да се появят, да ги разгледаме и тях. Но тук съм си записал какво ме е впечатлило много. Например:

Knowledge makes us strong – е написал някой. – But only art makes us human.

Или пък: Questions bring us together. Answers bring us apart. Това е интересно… наскоропопаднах на някаква мисъл, че е важно да не оставаме само с въпросите, а да търсим и общи отговори… Има нещо притеснително в идеята за общите отговори. Тя предполага…

– Не е будистко.

– … общо мислене предполага. Да, общи отговори като отговори, срещу които няма да ритне никой в групата – може, след дълга дискусия. Обаче всички да трябва да дадат един и същи отговор…

Докато въпросите са важен инструмент. Още Стърджън го е знаел, с неговото настояване за: You’ve asked a question. Now ask the next one. Той даже има такъв медальон, който е с формата на Q, question, а джвъчката на Q-то продължава в стрелкичка: the next one.

„От какво се страхувате“ – пише на един плакат. Хората пишат, пишат, пишат – и най-отдолу: „Да не се превърнем в тях“.

След това дойде една неочаквана точка в дневния ред. Споменах я преди малко: как се постига добра организация и фокус. Един от организаторите стана и сърдечно помоли… а, да, това, дето станах да разглеждам плакатите, е, защото има 10-минутна почивка след първите 2 точки – който има нужда, да пуши, който има нужда, да хапва. Та един от организаторите, след 30-ата минута от тая 10-минутна почивка, предложи половин час преди Общото събрание да се заключва стаята с храната.

Тя се подсмихва.

– После я видяхме, тая стая с храната. Даже ни каниха да си хапнем. Но ние се бяхме подготвили, решихме да не ги ощетяваме. Листовнице се беше подготвила особено добре, ако си спомням точно…

Значи, връщаме се вече. Часът минава единайсет или може би десет и половина. Тука имаше една бърза дискусия за тениски с щампи с логото на Ранобудните. Интересно, хората бяха успели да намерят някой, който да им ги отпечата за 3 лева тениската с щампата.

– Ако са били много тениски и им направи отстъпка…

– Това е абсолютно производствена цена, приятелска, ама и тениска, и щампа за 3 лева си е… направо да се замислиш ние какво плащаме по принцип.

Някой зададе въпроса не е ли време да се смени логото с тоя юмрук. И беше париран, че такива дискусии нека останат за най-накрая, да не се скача от тема в тема.

Стигаме до точката за декларацията за бежанците. Някои от нещата вече съм ги обобщавал.

– И на мен ми ги разказва.

– Това всъщност показа с какво се е занимавала една от групите от предишната нощ. Седем-осем човека се събират, правят проучване на настоящата ситуация, с всички събития, които имат отношение към съдбата на бежанците в България в тоя момент, и пишат един текст. Текстът беше чудесен. Аз, като редактор, съм го слушал и на ниво изразни средства, ако щеш. Имаше паралелизми, контрасти, сравнения… красота си беше.

– Дали са го осъзнавали? – вмъква тя.

– Личеше си, че са го писали хора с жива мисъл. То не е нужно да ги знаеш тия работи, просто като ти е жива мисълта, са ти направили впечатление и ти също ги ползваш. Много съжалявам, че тая декларация никъде не излезе в крайна сметка, за да го видим тоя текст. И за друго съжалявам – ако забравя да го спомена, като свърша да приказвам, ми напомни…

Имаше в тая декларация съпоставки с разцелуването между Станишев и Доган… не Доган, ами оня, който в момента е на ДПС… колко лицемерен акт е това. То всъщност трябва да е опрощаващ жест, свързан с Възродителния процес през 80-те години, когато комунистическата партия кара българските турци да се преименуват с български имена, съответно първия тероризъм в България, сума ти трагедии са ставали тогава… И в същото време, същите тия сили в момента – техните настоящи съюзници от „Атака“ – нахъсват разни хулигани, неонацита, да се саморазправят с емигрантите, щото държавата си трайка. Не ѝ е на дневен ред като проблем…

Прочетоха я тая декларация и сега въпросът беше: Те са я направили вече. Дали да я публикуват официално? По-общо: ние, Ранобудните, да вземем ли отношение по въпроса за бежанците?

И се започна.

Първо имаше един глас против. Най-общо казано, тезата беше, че не бива да се заемат позиции по политически въпроси.

Тя се изсеква.

– Някой каза, че текстът може да се напише и по-добре. Имах преголямо желание да стана и да го хвана тоя човек, да покаже как ще се напише текстът по-добре. Това беше според мене подло изказване. Аз трудно бих могъл да го напиша по-добре… това са от типа неща „аз искам да прокарам някаква теза и ще ползвам аргумент, който не е пряко свързан с тезата, обаче… ами понеже текстът не ни харесва достатъчно, да не минава“.

– Добре, не искат да взимат позиция по политически въпроси, а какво правят със самата окупация? Точно това са направили.

– Следващият глас беше точно в тая връзка. Един от хората каза: ние защо сме тук, в крайна сметка? Защото искаме морал в нашето общество. А проблемът с бежанците е проблем на обществото. Ние можем ли да оставим едни хора без някакво решение – и да се имаме за морални?

Следващият беше пак „за“. Той каза: имайте предвид, че те са като нас. Ние сме бежанци в очите на това правителство.

Имаше след това глас „против“. Да заемаме по-неутрални позиции. За момента например неонацистките, крайнодесните формации са неутрални към нас. Излезем ли с такава позиция, те ще се настървят. И да обърнем внимание, че държавата си неглижира работата, нейно задължение е да се справи с тоя въпрос. А ние сме така или иначе тука да се опитаме да накараме държавата да работи. Значи може да съчетаем и двете неща.

Следващият глас също беше „против“. Тезата му беше: нека първо да помогнем на себе си. Не сме в състояние да помагаме на другите, преди да сме постигнали някакви позиции, в които гласът ни се чува наистина. За момента сме все още аутсайдери.

Още един глас „против“ имаше след това: че така или иначе българското общество е разделено наполовина в момента, което се вижда и политически, и за сума ти въпроси. А ние не сме достатъчно компетентни да излизаме с позиция по такъв сложен въпрос. Не е наша работа да ставаме на всяко гърне мерудия.

Тук е моментът, в който Листовнице ме потупва по рамото и с ококорени очи ме пита: „Как е възможно всички да говорят смислени работи?“.

След това имаше една студентка, която упорстваше от доста време да ѝ дадат думата. Беше ѝ обяснено, че за да вървят нещата по-бързо, се спазва някакъв ред. Обаче един от студентите, който чакаше, каза: добре, аз отстъпвам думата на колежката. Нейното изказване общо взето беше: Тука седя и ви слушам как дискутирате. Аз съм тая, която написа, че ме е страх да не се превърнем в тях. Това, което правите, прилича на парламентарна пледоария.

Тя беше и човекът, който каза нещо друго: Щом не знаете каква е хавата с бежанците, ами информирайте се просто. Никой не ви спира.

Залата се поразшумя покрай нейното изказване „да не се превръщаме като тях“. Поне до момента моето впечатление беше, че всичко беше много стегнато. Има едно правило, че могат до 10 реплики да се правят на всяка точка. И евентуално – ако има много желаещи – още 10. Повече от 20 – не, на една точка. За да не се стига до безкрайни дискусии. Хората се съобразяваха с това и се стараеха да бъдат много сбити в изказванията си. Нямаше никой, който да застане, да се размаха и да изкара 10-минутна реч. И самите модератори следяха да влиза в до 5 минути всеки – но повечето се стараеха да са 2-3. Така че тя не беше честна, с това, което им каза – поне според мен.

– То може да ѝ се е било натрупало, след няколко дни.

– И сега стана интересното. Значи, хората ѝ обясняват част от тия неща, а тя в това време тръгва да се връща към мястото си и си личи как въобще не ги слуша какво ѝ приказват. Другото, което се разбра, беше, че тя е дошла само за тая нощ, по покана на нейни приятели. Тоест тя няма дълготраен поглед върху това, което се случва. Аз също бях дошъл само за тая нощ… но това, което аз видях, беше друго.

Интересното е, че веднага се сформира една групичка, 4-5 човека, които си говориха с нея по някакви въпроси, ама не можах да ги чуя за какво. Някои от редовно присъстващите хора отидоха при нея, взеха да си приказват… изглеждаше миролюбиво. Тоест те се опитаха да продължат идеите.

Върнаха се междувременно към обсъждането за декларацията. Имаше пак един глас „против“, на който тезата му беше, че ние сме се събрали да обединяваме хората, а тая кауза ги разделя, за бежанците специално. И че не можем да застанем срещу интересите на ония живеещи в България хора, при които ще се настанят бежанците.

Следващият глас пак беше „против“. Той приличаше на един от предните: че въпросът е много дискусионен, каквато и страна да заемем, ще загубим подкрепа. Нека да заемаме такива позиции, след като сме постигнали успех.

– Това всичкото ли ще го записваш?

– Всичкото, което ни върши работа.

Тя буха.

– Някой после пък стана и каза: Вижте сега, тая дискусия е малко несправедлива, понеже ние вече гласувахме да напишем декларацията, на предното събрание, и сме отделили цял ден да я пишем. Сега изведнъж решаваме да дискутираме дали да я публикуваме… Ако ни е страх, както каза човекът преди мен, от дискусионните въпроси – ами ние вече сме в сърцето на конфликта. И като граждани, имаме право да изискваме от държавата неща: да изискваме примерно дългосрочна визия. Да мислим отвъд оставката – в крайна сметка, това не е нашата цел. Защото проблемът с бежанците ще остане и ще продължи.

Следващият студент пък парира този и каза, че само се разводняваме. В крайна сметка, оставка ли искаме от това правителство, работа ли да върши по декларацията, с която ще излезем… Нека се съсредоточим върху оставката, иначе ще загубим поддръжници. А пък като дойде по-доброто правителство следващо, то ще се справи.

Тя си издухва носа.

– Следващият студент също беше против. Каза, че това са много сложни юридически казуси.

Парираха го с това, че така или иначе едно от исканията на Ранобудните към морала е да няма насилие. А това, което се случва в момента, е част от насилието. Те бяха дали примери за разни групи, които са решили да вземат нещата в свои ръце, да самоуправстват. Което, между другото, е престъпление по родните ни закони, самоуправството: когато ти разрешаваш някакви неща насила, без да поискаш съдействие от правовите органи. Както ние се гласяхме да си изземем книгите от книжарници „Буквите“ навремето – това щеше да е акт на самоуправство и можеше да ни съдят за него…

И тук пак се подчерта това, че ако сме некомпетентни – ами да вземем да се образоваме; да не сме и глупави?

След поредния глас „против“, със старите мотиви, имаше и глас „за“, че в това е вземане на отношение против ксенофобията. И пак е част от моралната позиция на Ранобудните.

После излезе един от докторантите, мисля, по-големите студенти. Той каза, че тая декларация е за принципни позиции, тя не е за технически подробности, т.е. нещата, които изискват истинска компетентност – как точно да се разреши проблемът. Тя е за в каква посока да се мисли по тоя проблем. И зададе следния въпрос: Ако срещу нас се оказва полицейско насилие и ние смятаме, че е нелегитимно, насилието срещу тия други хора може ли да го оправдаем?

След това излезе, мисля, един от авторите на декларацията и каза следното: България е задължена като член на ООН да приема бежанци и да осигурява условия за тяхното пребиваване. Или трябва да излезем от ООН, или да си вършим задълженията. А тук излизаме на практика с гражданска позиция: имаме ситуация, в която неонацистки банди се държат като полицията, изземват ролята на държавата, което е и безпринципно, и беззаконно. Тоест отново е част от нещата, заради които сме се събрали тук. Той зададе въпроса: Добре, щом ни е страх да заемаме разединяващи позиции, какво, ще ни е страх да критикуваме и „Атака“ ли, при следващата им глупост?

Следващият студент беше „против“. Доводът му беше, че всяка декларация отрязва част от обществената подкрепа, а пък самите Ранобудни почват да се превръщат в неправителствена организация, не в свободно движение.

После имаше глас, който настояваше да се преработи текстът на декларацията, понеже не става да искаме за бежанците безплатно образование и работа. Ето, примерно ние си плащаме. Защо трябва да искаме на тях това да им се осигури безплатно?

В крайна сметка – това бяха може би двайсетина човека, пълната квота използваха от правилника си – имаше гласуване. Мнозинството от хората гласуваха, че няма да се излиза с декларация, но не мога да се сетя какво мнозинство.

– Какво значи „какво мнозинство“?

– Ами дали бяха разделени наполовина… може би две трети гласуваха против декларацията. Това си пролича и по бройките на хората, които излязоха да говорят: съотношението „против – за“ беше някъде две към едно.

След това един доста разстроен студент излезе и каза, че това е грубо несъобразяване с предишно решение, тотално се обезсмисля трудът на хората и съответно ги отблъсква – тия, които са свършили работата.

Аз отидох – това беше краят на заседанието, а това е второто ми голямо съжаление – да говоря с една от студентките, магистър или докторант социолог, мисля, която беше участвала в работната група за писането на декларацията. Много ми се искаше да я хвана да поговорим в какво се състои нейното участие, как са правили декларацията, как се чувства в момента, иска ли да продължава… исках да обърна внимание на човешката страна на нещата. Обаче тя помоли да оставим за по-нататък, понеже наистина вече отиваше към дванайсет часа и тя самата беше уморена, а пък и си личеше, че е разстроена. И се съсредоточи да спори с някои от по-големите организатори, които бяха против декларацията – да се опитат да си изяснят защо „за“, защо „против“. Разговорът им беше много интересен, но не съм си записал нищо – не мога да си спомня аргументите.

Приключиха заседанията, тръгнаха студенти да се прибират, поканиха ни да спим… Нас ни препоръчаха да спим в залата, където са се нанесли УНСС, понеже тя била с хубаво отопление, обаче ние с Лъч и Листовнице казахме: не, ние сме пичове, ще си спим тук в голямата зала, донесли сме си спални чували, подготвени сме.

Направихме една разходка, да видим охраната още ли е на бойния си пост, разгледахме из коридорите кой къде спи… Минахме и покрай една зала – на няколко места в университета попаднахме на надпис „Ако нямате какво да правите, заповядайте в двеста и еди-коя си“… двеста деветдесет и някоя – та вървим по коридорите и: „А! Двеста деветдесет и някоя!“. Седим отвънка и се чудим какво става вътре. Тъмно е, ама има някаква лека светлина. И Лъч, като най-оправен, отвори вратата, набута се вътре: „Вие какво правите тука?“. Ние с Листовнице седим отвън, челюстите ни – туп… После излиза и докладва: „Това е залата, където се разпределят всички задачи и дежурства. Хората си стоят на светлината на лаптопите“. Обяснили, че имат достатъчно хора в момента, но по принцип не достигат, така че ако през деня сме там, ще сме добре дошли да се включим в дежурствата.

Имахме супервесела сцена по коридорите, където хората вече се пръскат да спят. Те спяха в най-различни зали, ние не сме влизали да ги видим, ама имаше няколко места. А видяхме и хора, които спят по пейки в самите коридори. Та, вървим по един коридор и се разминаваме с някакъв тип, и петнайсет крачки след като се разминаваме, зад нас се чува мефистофелски, сатанински смях: МУА-ХА-ХА-ХА-ХА-ХЪАА!

Това – в един часа през нощта, когато голяма част от хората вече се мъчат да спят.

Тук е моментът да кажа: Преди това гледам един от моите познати, които ме бяха поканили. Викам му: „Може ли да те хвана за малко да направим един допълнителен разговор?“. Той ме гледа и вика: „Човек, отивам да спя. От осем часà съм на крака и вече не се държа…“ Аз: „Да, виждам те. Извинявай. Утре ако станеш навреме, ще те приклещя, ако нямаш работа.“

Та, хората са си легнали вече, обаче тоя с неговия глас върви та се хили. И ние седим, седим с Лъч и Листовнице…

– Аз ако бях там, щях да го убия.

– … и като избухнахме в смях тримата, не можем да се спрем.

Отиваме в 272-ра. Там са подредени спални чували, одеялца – някой си беше донесъл надуваем дюшек; някой си беше донесъл огромен матрак – в най-горната ѝ част, най-високата. И ние едно ъгълче видяхме свободно, опънахме си там. Лягаме и спим.

Общо взето беше неудобно в рамките на нормалното. Един път ставах до тоалетна от студ – имах нужда да се раздвижа хем. И тогава вече видях… понеже светлините не ги бяха загасили веднага, мисля, че чак след два часà – та тогава беше много интересно да гледам как спят хората, насам-натам. Толкова бяха уморени, че никой не ме чу, като влизам и излизам, и скърцам нагоре-надолу по стълбите.

На сутринта, в някакво доста ранно време, щото тия дървени дъски ти изкъртват костите, минавам пак по стълбичките, които са отстрани в залата, и гледам на един матрак с краченца – от тия, разгъваемите легла, можеш да си ги носиш – момче и момиче се гушнали на лъжичка и сладичко си спят.

Това беше единственият случай за целия ми престой там…

– Ти все едно си стоял една седмица…

– … да видя някаква интимност. Хората бяха напълно облечени, разбира се. Нали се разправяше какви оргии били и не знам какво си. Въпреки че специално за Ранобудните много не се е биело по тая струна, щото щеше да стане съвсем нагло…

Значи, когато трябваше да си преобличат тениските за акцията, хората – и момчета, и момичета – отиват да се преобличат в тоалетните. – Ухилвам се. – Не в едни и същи тоалетни. Всеки в неговата си. Аз бях изумен, щото съм свикнал, като се правят такива работи… ти знаеш какво е моето отношение към събличането до кръста.

– Да, ама ти не си жена.

– Да, за момчетата поне…

– И нямаш цици.

– … Момчетата си мислех, че те поне ще се преоблекат пред всички…

– То не че аз имам много, де.

– … обаче няма такова нещо. Много свити и скромни бяха в това отношение. Изненадващо – при условие че бяха много сплотени за други неща и си личеше, че са се сработили.

Та – минаваме на 17 ноември сутринта: подготовка за акцията в 11 часа. Моят контакт казва: сега ще пеем „Пуста младост“. В 10:15 се донасят разпечатки на текста. Почва пеене – 15 минути практика. Хората много бързо се включват… а „Пуста младост“ не е лесна като мелодия. Има едни гаднярски извивки – пет минути минаха в уточняване тая сричка на една нота ли се пее, или се прави… как се казва… преход, от типа на… сега не мога да пея, няма да се мъча.

Много бързо се самоорганизираха. Веднага излезе едно момиче, което като солист даваше мелодията, а другите слушаха и се учеха. Ние също се включихме с Листовнице.

10:30: описание на акцията какво ще представлява. Всички ще носят окървавени тениски. И ще се свлекат по даден знак на „фронтмена“ – една девойка беше фронтменът – на жълтите павета. Тениските в началото са скрити под якетата. Когато се даде знак, всеки смъква тениската и се свлича на паветата. След това, пак по знак – който само те си го знаят – стават, пеейки песента.

Един от младежите демонстрира как се пада красиво, с подгъване на крак. Обърни се малко.

Когато се обръща, падам назад, през свито коляно. На килима е лесно.

– С приритване, с всичките елементи от екшън киното… Това беше частта, която най-много ги стресна хората, между другото, защото все пак, като не си падал, особено на камък, е стряскащо. Но никой не се дръпна. И после като дойде моментът, всички си паднаха като пичове. Сега, не съм чул или видял някой да си докара травма – не са кънтели черепи.

– То може на два етапа да стане. Примерно… – Тя се свлича на колене, сграбчила корема си. – Ако те е страх…

– Не – смея се, – нямаше такива самурайско-уестърнски изпълнения. Но беше интересно, като ставаха: пак с подгъване на крака и изправяне на тялото, а главата – последна. Имаше го момента, че ти до последно не знаеш дали няма зомби да се покаже през косата, която е надвиснала над очите… – Разхилвам се, като си го представям. – Това не са го дискутирали, просто си дадох сметка, че стряскащото, когато една фигура се изправя с наведена глава, е, че не можеш да видиш очите и лицето. Не знаеш какво се случва с тоя човек.

Така. В 11 без 10 групата е готова и излиза навън. Стана страхотно замотаване, защото бяха забравили някакви много важни транспаранти и плакати, рисуват ги в последния момент, някой вика: „Динята ли ни бави? Диньооо, излизай!“ А той човекът нали готви плакат… Та всъщност цялата акция се забави с половин час, въпреки че повечето хора бяха готови. И в един момент започват да приритват: абе тия медии няма да ни чакат завинаги, а пък ние за да стигнем до хората, трябва да ни заснемат… Но медиите изчакаха.

Беше изключително въздействащо, когато цялата група излиза – някои са наплескани и по лицата с такава, червена…

– Псевдокръв.

– … псеводкръв. Всички са сериозни и не говорят. Излиза сто души група – мълчаливи, сериозни, някои – пооцапани. Но повечето не се виждат – нищо им няма. Окървавените тениски са скрити от връхните дрехи.

Вървим към събралата се група, която вече протестира пред парламента. Предупредени са хората, че ще има акция, и са дошли 100-150 човека да подкрепят. Хората ръкопляскат, викат „Оставка!“, обаче виждат, че групата не реагира. И постепенно и те се смълчаха. Тишина.

Групата се разпръсква пред Народното събрание. Не помня какви встъпителни думи казаха. В един момент се разхвърлят и падат всички. Една минута, две остават неподвижни… безжизнени.

След това постепенно стават, запяват – и част от нас, които сме отстрани сред тълпата, се присъединяваме. Направи ми впечатления, че хора, които знаят текста, също почнаха да пригласят. Беше много… докосващо. Усети се, че хората се стреснаха. Ранобудните казаха, че 17 ноември е специален ден за студентите, защото има събития преди години. Когато гръцките студенти са правили окупация и армията е била пратена срещу тях. Обстрелвали са ги с танкове, двайсет и нещо човека са убити. И оттогава 17 ноември е специален ден. Така че те го бяха избрали с повод.

След това пък имаше… Не, тук почвам да бъркам различни дни.

Та, това беше цялото събитие, а после аз вече дойдох и се засякох с тебе. Какво беше правила точно тогава?

– Може да съм била на 4-и километър.

– Да. Дойде в центъра и аз ти разказвах други неща, които сега няма да ги повтарям… Нещо остана ли като дупка в това, което разказах? Нещо, което да ти е по-интересно?

– Г. го нямаше?

– Нямаше го оная нощ. Аз нямах нито едно познато лице освен двамата организатори. Което също беше много обнадеждаващо, понеже си дадох сметка как си расте цяло поколение хора, които могат да правят неща заедно, а аз даже не съм разбрал, че ги има.

Хората, които говореха – те се представяха кой откъде е – бяха от доста различни места, имаше от Благоевград, от Бургас, от Търново беше дошъл оня младеж… а, Лъч го познаваше него. Листовнице не знам дали имаше познати.

Ако не се сещаш друго, спираме…

 

 

 

А не можах да ти разкажа – не ми стигнаха думите, паметта, вживяването:

За това, дето оня младеж, набедил ме за провокатор (така де, разгадал ме), не продължи да разпитва може би и защото се сконфузи, притесни го вмешателството в личното ми пространство. Било то и на шега. Не съм сигурен.

Че стълбището към Гълъбарника – тая най-загадъчна част от Софийския, ведомствената му кула от приказка – бе преградено с надпис „В знак на уважение към сградата тук не се влиза по никакви причини“. И съдейки по недокоснатия прах по-нагоре, се спазваше.

Как ми се свиваше стомахът, докато говорех с участничката в писането на декларацията – тя се казва Яна, ако е верен имейлът, който ми даде. Как ме болеше почти физически, когато поемах вълните на състоянието ѝ. Колко мръсен се чувствах – като някакъв… журналист, – докато я увещавах (Да увещавам! Аз!) да си уговорим среща в удобно за нея време, след като мине достатъчно от тазвечершните събития. И как още ми става мъчно, че тя така и не отговори на поканата ми. Хем ѝ писах два пъти…