Аурелион: Вечният баланс / Aurelion: Eternal Balance

„Аурелион: Вечният баланс“ е трилогия в хибридния жанр между научна фантастика и фентъзи (за който още търсим име ;)); и, малко по-дълбоко – история за отношенията помежду ни. Нейни автори са младежите от клуб „Светлини сред сенките“ в Казанлък. През 2011 г. първата част от „Аурелион“, „Монетата“, се нареди на 29 място в Топ 100 на Малкото голямо четене.

През есента на миналата година авторите направиха кампания за събиране на средства през сайта Indiegogo, с които да заснемат уеб сериал по трилогията. Основната задача на сериала е да популяризира романите – и да спомогне за превода и издаването им на чужди езици. (В момента аз превеждам „Монетата“ на английски.)

Първият резултат от кампанията (a sneak preview ;)) е епизод 1вижте го.
Continue reading

Годината на нашето недоволство / The Year of Our Discontent

Годината на нашето недоволство е документален проект на Райчо Станев и Евгени Богданов от „НАГЛЕДНА“: 12 представяния на граждански проблеми – от начина, по който медиите (не) ни отразяват, и подслушването до политическите избори, криворазбрания национализъм и Закона за горите. Пред камерата застават повече или по-малко познати лица – сред които Магдалена Малеева, Генади Кондарев, Руслан Трад, Весела Ножарова – и всеки от тях говори кратко (до 6 минути) и конкретно.

Continue reading

Из „Песента на ханджията“

Из „Песента на ханджията“/The Innkeeper’s Song

Колкото и да бързах, се заредувахме да ходим, за да щадим коня ми; и имаше дни в онази грозна земя, когато и двете вървяхме. Ако е за храна, мога да живея с много малко, щом се налага – не дълго, но за известно време – и толкова по-добре, защото Лукаса ядеше, не просто като здравото дете, което си бе, а сякаш само ядейки почти до припадък, можеше да си напомни, че е истински жива в тялото си. И аз съм била така, за храната и не само.

Вода. Не познавам земя, където да не мога да намеря вода –там, където съм родена, двегодишно дете може да я подуши тъй лесно, колкото вечерята. Изобщо не е толкова трудно, колкото мислят повечето хора, но повечето хора мислят за намиране на вода едва когато вече са изпаднали в паниката на жаждата и не мислят ясно за каквото и да било. Ала тази Пустош беше най-близкото, което съм виждала до пълна суша, и ако зелената диря, светеща все по-бледо всяка нощ, понякога не пресичаше пътя на подземен поток, Лукаса и аз можеше да се озовем в голяма беда. Дори и така, най-често водата ни стигаше да поддържаме коня и да не оставим устите и гърлата си да се спарят в горящия въздух. Как се справяше момъкът, представа си нямам.

Щом се заизкачвахме, земята се пооправи, макар и не много. Имаше повече вода, имаше птици и зайци за лов и лек ветрец започна да се смилява над нас по малко. Ала още на първата нощ вече не различавах зелената диря и заплаках от ярост, щом Лукаса заспа, тъй като знаех, че още е там, още се опитва да ме отведе до мястото, където моят приятел ме чака, но е твърде избледняла дори за моя взор. Пътят, доколкото го имаше, се разклоняваше и разпридаше, и цепеше непрекъснато, бягайки във всяка възможна посока: нагоре по тесни дерета, опасни заради катурнати канари; надолу и надалеч в нарядко обрасли оврази; в кръг подир кръг през безкрайни хълмове, половината продълбани от стари свлачища; и всичките или кой да е – верният път, ако мен питаш. Разчитах на късмета си и на факта, че желанията на един магьосник добиват плът в света: онова, което някой от тези хора иска да ти каже, съществува, като ябълката или камъка, независимо дали магьосникът има сила да ти го покаже отчетливо. Можех само да се надявам, че
истинността на пътя на моя приятел ще ме вика през деня така, както истинността на болката му ме викаше нощем.

As frantic for speed as I was, we began to walk by turns, to spare my horse; and there came days in that ugly land when we both walked. As for food, I can live on very little when I have to — not forever, but for a while — which was fortunate, because Lukassa ate, not merely like the healthy child she was, but as though only by eating almost to sickness could she remind herself that she was truly alive in her own body. I have been just so myself, over food and more.

Water. I have never known country where I could not find water — where I was born, a two-year-old can smell it as easily as dinner. It is not nearly as hard as most people think, but most people only think about finding water when they are already in a panic of thirst and not thinking well about anything. But those Barrens came as close as ever I saw to being completely dry, and if it had not been that the green trail, glimmering more faintly every night, sometimes crossed the course of an underground trickle, Lukassa and I might have been in serious trouble. As it was, most times we had enough to keep the horse going and our mouths and throats from closing against the burning air. How that boy following managed, I have no idea.

When we began climbing, the country improved, though not by much. There was more water, there were birds and rabbits to snare, and a small, small wind began to pity us just a bit. But from our first night, I could no longer make out the green trail, and I wept with rage when Lukassa was asleep, because I knew that it was still there, still trying to lead me to where my friend waited, but grown too weak now for even my eyes. The road, such as it was, forked and frayed and split constantly, going off in every possible direction: up box canyons, treacherous with tumbled stones; down and away into thinly wooded gullies; around and around through endless foothills, half of them sheared away by old landslides, and any or all of them the right path to take, for all I knew. I trusted to my luck, and to the fact that a wizard’s desires have body in the world: what one of those people wants to tell you exists, like a stone or an apple, whether or not the wizard has the strength to make you see it plainly. I
could only hope that the reality of my friend’s road would call me by day, as the reality of his pain did by night.

Continue reading

Из „Писък от ангел“

Из „Писък от ангел“/“Scream Angel”

Дъглас Смит

Спряха да бият Трелейн, когато видяха, че му е хубаво. Бандитите, които минаваха за полицаи в този град на Лонг Шот, се отдръпнаха по-далеч от мястото, където лежеше сгърчен на мръсния под, като да бе умрял или опасен. Гледаше ги как отново заключват вратата на студената му килийка. В очите им се четеше погнуса и нещо, наподобяващо страх. Вкусът на презрението им се смеси с паренето на кръвта в устата му. А „писъкът“ в тази кръв изстреля поредния заряд удоволствие в тялото му.

Очакваше такава реакция от тях. Слятото корпоративно единство пазеше добре тайните си, а „писъкът“ беше най-ценната. Лонг Шот се намираше далеч от другите планови светове на Единството и от скоковия курс, свързващ Земята и Границата. Никой на тази затънтена планета нямаше да е чувал за веществото, камо ли да е срещал писъчен или ангел. Затова я беше избрал.

Стъпките им затихнаха и външната врата на пластоманената барака, която служеше за градски затвор, се затръшна със звън. Вече сам, той се претърколи на една страна, наслаждавайки се на агонията, която му причини движението. Опита се да се сети как се бе озовал тук, но „писъкът“ в него свеждаше всяко усилие до невзрачен фон. Най-накрая си спомни нещо, което гореше, нещо, което…

… падаше.

Беше едно от по-добрите им представления.

Сега си спомняше. Спомни си как предишната вечер, застанал в центъра на импровизирания им цирков купол, представяше артистите пред отегчената публика, как крещеше имената на обречените, на победените. Всеки член на трупата му от бегълци се появяваше иззад прокъсаните червени завеси и влизаше по начина, присъщ на вида му, на или над арената, в зависимост от номера, който щеше да изпълнява.

Той знаеше, че номерът няма значение. Тълпата не беше дошла заради акробатични или силови подвизи, а за да се пули на другоземната странност и да гледа как извънземни се кланят смирено пред могъщия човек. Циркът на Трелейн бе сбрал останките на покорените раси от двадесет свята, жертви на минодобивните и тераформиращите проекти на Единството: Каменните кутрета, тромави зверове от кварцови плочи, Гупърт Силния, набит и мускулест беглец от смазващата гравитация и също толкова смазващите мини на Мендлос II, Феран лисичето, за чиито сънародници на Фандор IV хората ходеха на лов.

И ангелите. Винаги ангелите.

Но насред мръсотията на студената килия, потънал в спомени за предната вечер, Трелейн отблъсна мислите за ангелите. И за нея.

Да, беше чудесно представление. Докато не умря Та’лоната, избухвайки в кръв и великолепие високо над арената, тъй като прелетя твърде близо до една факла. Трелейн беше откупил свободата на балонестото създание преди седмица от един ТН търговец на роби, знаейки, че видът им е почти унищожен.

Докато пламтящи парчета от тлъстото извънземно падаха в публиката, връзката на Трелейн с действителността се пръсна като огледало, ударено с чук. Сега си спомняше само проблясъци от последвалото: горящи хора – крясъци – паника – блъсканица към изходите – арестът му.

Не помнеше да е вземал „писък“. Обикновено се пазеше чист преди представления. Само че знаеше какво чувства сега на пода на килията: радостта от побоя, екстаза от унижението. Сигурно бе поел доза, когато започна хаосът и го стигна миризмата на изгоряло. За да избяга от ужаса.

Или да влезе в него. Защото с „писък“ ужасът отваряше врата към Рая.

They stopped beating Trelayne when they saw that he enjoyed it. The thugs that passed as cops in that town on Long Shot backed away from where he lay curled on the dirt floor, as if he was something dead or dangerous. He watched them lock the door of his cold little cell again. Disgust and something like fear showed in their eyes. The taste of their contempt for him mixed with the sharpness of his own blood in his mouth. And the Scream in that blood shot another stab of pleasure through him.

He expected their reaction. The Merged Corporate Entity guarded its secrets well, and Scream was its most precious. Long Shot lay far from any Entity project world and well off the jump route linking Earth and the frontier. No one on this backwater planet would know of the drug, let alone have encountered a Screamer or an Angel. That was why he had picked it.

Their footsteps receded, and the outer door of the plasteel storage hut that served as the town jail clanged shut. Alone, he rolled onto his side on the floor, relishing the agony the movement brought. He tried to recall how he came to be there, but the Scream in him turned each attempt into an emotional sideshow. Finally he remembered something burning, something…

…falling.

It had been one of their better shows.

He remembered now. Remembered last night, standing in the ring of their makeshift circus dome, announcing the performers to an uncaring crowd, crying out the names of the damned, the conquered. Each member of his refugee band emerged from behind torn red curtains and propelled themselves in the manner of their species into or above the ring, depending on their chosen act.

He knew the acts meant little. The crowd came not to see feats of acrobatics or strength, but to gawk at otherworldly strangeness, to watch aliens bow in submission before the mighty human. Trelayne’s circus consisted of the remnants of the subjugated races of a score of worlds, victims to the Entity’s resource extraction or terraforming projects: the Stone Puppies, lumbering silica beasts of slate-sided bulk–Guppert the Strong, squat bulbous-limbed refugee from the crushing gravity and equally crushing mining of Mendlos II–Feran the fox-child, his people hunted down like animals on Fandor IV.

And the Angels. Always the Angels.

But curled in the dirt in the cold cell, recalling last night, Trelayne pushed away any thoughts of the Angels. And of her.

Yes, it had been a fine show. Until the Ta’lona died, exploding in blood and brilliance high above the ring, after floating too near a torch. Trelayne had bought the gas bag creature’s freedom a week before from an ip slaver, knowing that its species had been nearly wiped out.

As pieces of the fat alien had fallen flaming into the crowd, Trelayne’s grip on reality had shattered like a funhouse mirror struck by a hammer. He could now recall only flashes of what had followed last night: people burning–screaming–panic–a stampede to the exits–his arrest.

Nor could he remember doing any Scream. He usually stayed clean before a show. But he knew what he felt now lying in the cell–the joy of the beating, the ecstasy of humiliation. He must have done a hit when the chaos began and the smell of burnt flesh reached him. To escape the horror.

Or to enter it. For with Scream, horror opened a door to heaven.

Написа: Douglas Smith, 2003

Преведоха: Калин М. Ненов и Галя Павлова, 2007

Редактираха: Дилян Благов, 2007; Илка Чечова, 2011

Първа публикация: сп. „Тера фантастика“, 2007

 

Новелата ще излезе и в предстоящия алманах „ФантАstika 2012“.