Из „Човек търси Бог“

Из „Човек търси Бог“/Man Seeks God

Много хора недолюбват болниците, но аз направо не ги понасям. Може би защото баща ми беше лекар, онколог, и когато бях малък, ме мъкнеше със себе си на визитации. Паркираше ме в закусвалнята – флуоресцентно чистилище, смърдящо на прегоряло кафе и страх – и отиваше да види пациентите си. „Връщам се след 20 минути“ – така казваше. Появяваше се след час-два, с извинително изражение. Един от пациентите му умрял. Те винаги умираха. При това все в болници. И така, осемгодишният ми мозък стигна до заключението, че ако просто избягвам болниците, никога няма да умра. Желязна логика. И като изключим счупения ми крак, когато бях на 17, успявах да я следвам.

До една топла августовска вечер, не много отдавна, когато се озовах в спешното отделение. Закара ме Майкъл, мой приятел, а аз седях до него, превит на две от болка. Първо си мислех, че е стомашно неразположение, но не приличаше на нито едно от предишните ми. Направиха ми снимки на рентген и скенер и след няколко дълги минути дежурният лекар влезе в стаята с мрачно изражение. Нещо не било наред, какво обаче, той не можел да каже точно. Угрижените бръчки по лицето му ме хвърлиха в паника. Хирургът вече бил на път. Наложило се да прекъснат вечерното му празненство, добави докторът, наслагвайки пласт вина върху ужаса ми. „Просто изчакайте тук“ – заръча ми, сякаш се бях засилил нанякъде с тръбичка, забодена в едната ми ръка, и загърнат в болничен халат, макар че „загърнат“ беше силно казано, а и „халат“ впрочем. Почти нищо не ме делеше от мразовития стерилен въздух в стаята.

Треперех, донякъде от студ, най-вече от страх. Дали е рак? Нещо по-лошо? Какво би могло да е по-лошо от рак? Все нещо трябва да има. Размишлявах над това, когато в стаята влезе сестра. Беше на моите години и съдейки по акцента ѝ, родом от Карибите или може би Западна Африка. Наведе се към мен, за да ми вземе кръв, и вероятно надуши страха ми, защото се спря, доближи се до ухото ми и каза, бавно и отчетливо, нещо, което никога няма да забравя: „Намерихте ли вече своя Бог?“.

NOBODY likes hospitals but I like them less than most. I think it’s because my father was a doctor, an oncologist, and when I was young he’d drag me along while he did his rounds. He’d park me in the cafeteria, a fluorescent purgatory that reeked of burnt coffee and fear, then go see his patients. “Be back in 20 minutes,” he’d say. An hour or two later he’d show up, apologetic. One of his patients had died. They always died. And they always died in hospitals. So, my eight-year-old brain concluded, if I just avoided hospitals I would never die. It was air-tight logic. And, aside from a broken leg at age 17, that’s what I managed to do.

Until one warm August evening, not that long ago, when I found myself in the emergency room. My friend Michael had driven me there, as I sat in the passenger seat, doubled over in pain. At first, I dismissed it as indigestion, but this was unlike any indigestion I had experienced before. They took some X-rays and CT scans, and a few long minutes later the ER doctor walked into the examination room, grim-faced. Something was wrong, though exactly what kind of wrong he couldn’t say. The lines of worry on his face sent a spike of panic through me. A surgeon was en route. They had to interrupt his dinner party, he said, thus layering my terror with a film of guilt. Just wait here, he instructed, as if I were going anywhere with an IV dangling from one arm and a hospital gown wrapped around me, though “wrapped” was an overstatement and, for that matter, so was “gown.” Little separated me from the chilly, sterile air of the examination room.

I was shivering, partly from the cold, mostly from fear. Is it cancer? Something worse? What, I wondered, is worse than cancer? There must be something worse than cancer. I was pondering what this might be when a nurse walked in. She was about my age and, judging from the accent, originally from the Caribbean, or maybe West Africa. She leaned over to draw blood and must have smelled my fear because she paused, maneuvered close to my ear and said, slowly and clearly, words I will never forget: “Have you found your God yet?”

Continue reading

Аурелион: Вечният баланс / Aurelion: Eternal Balance

„Аурелион: Вечният баланс“ е трилогия в хибридния жанр между научна фантастика и фентъзи (за който още търсим име ;)); и, малко по-дълбоко – история за отношенията помежду ни. Нейни автори са младежите от клуб „Светлини сред сенките“ в Казанлък. През 2011 г. първата част от „Аурелион“, „Монетата“, се нареди на 29 място в Топ 100 на Малкото голямо четене.

През есента на миналата година авторите направиха кампания за събиране на средства през сайта Indiegogo, с които да заснемат уеб сериал по трилогията. Основната задача на сериала е да популяризира романите – и да спомогне за превода и издаването им на чужди езици. (В момента аз превеждам „Монетата“ на английски.)

Първият резултат от кампанията (a sneak preview ;)) е епизод 1вижте го.
Continue reading

Годината на нашето недоволство / The Year of Our Discontent

Годината на нашето недоволство е документален проект на Райчо Станев и Евгени Богданов от „НАГЛЕДНА“: 12 представяния на граждански проблеми – от начина, по който медиите (не) ни отразяват, и подслушването до политическите избори, криворазбрания национализъм и Закона за горите. Пред камерата застават повече или по-малко познати лица – сред които Магдалена Малеева, Генади Кондарев, Руслан Трад, Весела Ножарова – и всеки от тях говори кратко (до 6 минути) и конкретно.

Continue reading

Из „Песента на ханджията“

Из „Песента на ханджията“/The Innkeeper’s Song

Колкото и да бързах, се заредувахме да ходим, за да щадим коня ми; и имаше дни в онази грозна земя, когато и двете вървяхме. Ако е за храна, мога да живея с много малко, щом се налага – не дълго, но за известно време – и толкова по-добре, защото Лукаса ядеше, не просто като здравото дете, което си бе, а сякаш само ядейки почти до припадък, можеше да си напомни, че е истински жива в тялото си. И аз съм била така, за храната и не само.

Вода. Не познавам земя, където да не мога да намеря вода –там, където съм родена, двегодишно дете може да я подуши тъй лесно, колкото вечерята. Изобщо не е толкова трудно, колкото мислят повечето хора, но повечето хора мислят за намиране на вода едва когато вече са изпаднали в паниката на жаждата и не мислят ясно за каквото и да било. Ала тази Пустош беше най-близкото, което съм виждала до пълна суша, и ако зелената диря, светеща все по-бледо всяка нощ, понякога не пресичаше пътя на подземен поток, Лукаса и аз можеше да се озовем в голяма беда. Дори и така, най-често водата ни стигаше да поддържаме коня и да не оставим устите и гърлата си да се спарят в горящия въздух. Как се справяше момъкът, представа си нямам.

Щом се заизкачвахме, земята се пооправи, макар и не много. Имаше повече вода, имаше птици и зайци за лов и лек ветрец започна да се смилява над нас по малко. Ала още на първата нощ вече не различавах зелената диря и заплаках от ярост, щом Лукаса заспа, тъй като знаех, че още е там, още се опитва да ме отведе до мястото, където моят приятел ме чака, но е твърде избледняла дори за моя взор. Пътят, доколкото го имаше, се разклоняваше и разпридаше, и цепеше непрекъснато, бягайки във всяка възможна посока: нагоре по тесни дерета, опасни заради катурнати канари; надолу и надалеч в нарядко обрасли оврази; в кръг подир кръг през безкрайни хълмове, половината продълбани от стари свлачища; и всичките или кой да е – верният път, ако мен питаш. Разчитах на късмета си и на факта, че желанията на един магьосник добиват плът в света: онова, което някой от тези хора иска да ти каже, съществува, като ябълката или камъка, независимо дали магьосникът има сила да ти го покаже отчетливо. Можех само да се надявам, че
истинността на пътя на моя приятел ще ме вика през деня така, както истинността на болката му ме викаше нощем.

As frantic for speed as I was, we began to walk by turns, to spare my horse; and there came days in that ugly land when we both walked. As for food, I can live on very little when I have to — not forever, but for a while — which was fortunate, because Lukassa ate, not merely like the healthy child she was, but as though only by eating almost to sickness could she remind herself that she was truly alive in her own body. I have been just so myself, over food and more.

Water. I have never known country where I could not find water — where I was born, a two-year-old can smell it as easily as dinner. It is not nearly as hard as most people think, but most people only think about finding water when they are already in a panic of thirst and not thinking well about anything. But those Barrens came as close as ever I saw to being completely dry, and if it had not been that the green trail, glimmering more faintly every night, sometimes crossed the course of an underground trickle, Lukassa and I might have been in serious trouble. As it was, most times we had enough to keep the horse going and our mouths and throats from closing against the burning air. How that boy following managed, I have no idea.

When we began climbing, the country improved, though not by much. There was more water, there were birds and rabbits to snare, and a small, small wind began to pity us just a bit. But from our first night, I could no longer make out the green trail, and I wept with rage when Lukassa was asleep, because I knew that it was still there, still trying to lead me to where my friend waited, but grown too weak now for even my eyes. The road, such as it was, forked and frayed and split constantly, going off in every possible direction: up box canyons, treacherous with tumbled stones; down and away into thinly wooded gullies; around and around through endless foothills, half of them sheared away by old landslides, and any or all of them the right path to take, for all I knew. I trusted to my luck, and to the fact that a wizard’s desires have body in the world: what one of those people wants to tell you exists, like a stone or an apple, whether or not the wizard has the strength to make you see it plainly. I
could only hope that the reality of my friend’s road would call me by day, as the reality of his pain did by night.

Continue reading