…

– Таиш надежда за някакъв обрат – изрича жената. – Войниклъка си възприемаш като избавление. Ала то е бягство.

Той премълчава, извръща лице към града. Блестят отражения в зениците му.

– Трябва да се овладееш – настоява жената. – Сега, след като ти разказах и ти открих цялата истина! Защото не можеш избяга от себе си.

– А какво да правя? – пита младежът глухо.

Сянката протяга гънка мъждукане, сякаш понечва да го погали по косата, той се дърпа крачка назад. Жената не може да го последва. Само казва:

– Учи. Търси. Чакай. Твоят Път не е начертан яко же мост през река, навярно ще трябва да покриволичиш, щом не се получи което бях намислила. Само недей върши щуротии! Опомни се! Варе вървя на бой с този свят. Не е най-доброто място да постъпиш така. В най-лошия случай тук ще си, дорде пораснеш…

Човекът обмисля всичко чуто досега и изведнъж размахва припряно ръце:

– Лош случай! Какво по-лошо от това, което стана?! Планове! Защо изобщо ме роди в тази скапана страна, щом…

Пляяяс!

Той – а може би и тя – не е очаквал, не е допускал възможността да бъде ударен, ала ето – невероятното се случи. Шамарът не просто пали лицето му, той прониква навътре и жилва жестоко мятащата се в клетка душа. Последвалите думи го стискат за гърлото с остри като бръсначи срички:

– Не смей да издумваш това! Тук е свята земя, ти, пале глупаво! Родът ми преди двайсет и пет иги е отдавал мъртъвците си на Слънцето от тук, от тази страна! И в жилите на хората тукашни и наша кръв тече! И е попивала в тази пръст! Не смей! Едва от половин асу сме напуснали този край, затуй ви доведох и посях за живот, както се бях заклела, тъкмо на тази земя… Откъде да зная колко се е променило… – тонът ù омеква. Може би защото стреснатият младеж отстъпва от нея, отдалечава се. – Никъде нямаше да си Вкъщи, освен тук, сине! Не съм носила плътта ти в себе си, ала душата ти беше под сърцето ми. Белязан си от него, няма как. И затова по-голям клетник щеше да бъдеш другаде, миличък… Мъка ми е за теб, но как да ти помогна, как!… Сам трябва да намериш Пътя си, чедо, сам… Постой, прости ми! Синко! Дете…

Но той вече бягаше по склона, кършейки буренака, и продължи да тича с възклицания по коларския път, водещ към тясно шосе. В нощта едва не налетя върху зиданото корито за поене на добитък. Продължи, хукнал презглава, за да не чуе, ако го викат откъм могилата.

“You are harboring hope for some twist of events,” the woman says. “You deem your soldiership a salvation. Yet, it is a flight.”

He keeps silent, turning his face to the city. Reflections gleam inside his pupils.

“Master your temper,” she insists. “Now that I have told and uncovered the whole truth to you! For you cannot escape from yourself.”

“What should I do then?” the young man asks in a muffled voice.

The shadow extends a wisp of glimmer, as if meaning to stroke his hair, he takes a step back. The woman cannot follow. She merely says, “Learn. Seek. Wait. Your Path has not been traced like unto a bridge across a river. You mayhap need to meander awhile, now that what I had devised did not come to occur. Pray, refrain from foolishness! Come to your senses! In vain would you make war on this world. It is not the best place to act so. If worst comes to worst, you are going to be HERE until you grow up…”

The man thinks over all he has heard and suddenly waves about his arms. “Worst comes to worst. What can be worse than this?! Plans! Why did you have to have me born in this crappy land if—”

Slaaap!

He – and maybe she – has not expected, has not believed he could be hit, yet there it is – the impossible has occurred. The smack does not merely set his face on fire, it penetrates deeper, savagely stinging his soul tossing about in its cage. The words that follow grip his throat with razor-sharp syllables.

“Dare not utter this any more! This land is sacred, you foolish pup! Twenty-five ighas ago, my kin committed their dead to the Sun from here, from this country! And in the veins of the people here, our blood flows too! And has soaked into this earth! Dare not! It has been but a half asu since we left these parts, that is why I brought and sowed you to live, as I had vowed, in this land of all others. How could I know it had changed…” Her tone softens. Perhaps because the startled youth steps back, recedes from her. “You would be Home nowhere but here, son! I have not borne your flesh inside me, yet your soul was below my heart. You have been marked by that, it cannot be helped. And that is also why elsewhere you would have felt more wretched, darling… I hurt for you, but how am I to help you, how!… You must find your Path on your own, my child, on your own… Stay, forgive me! Son! Child…”

But he was already running down the slope, ripping across the scrub, and then down, along the cart-track leading to a narrow road. In the dark, he barely avoided crashing into the stonework watering trough. He dashed on, terrified that he might hear someone call to him from the hillock.

…

Два часа след полунощ. Градът бе утихнал, за което немалка заслуга имаше внезапната промяна във времето, последвала поройния дъжд. Тежките горещини свършиха, но на тяхно място вместо свежо късно лято настъпи застудяване – намек за напиращата да встъпи в права есен, а сетне и зима. Синоптиците предвиждаха значително спадане на температурите през следващите денонощия. Вече няколко години подред месец август поднасяше на София подобни изненади. Столицата кихаше и кашляше, проклинаше грипа, хремата и, съвсем парадоксално за случая, правителството.

В първата нощ след като студеният вятър, сякаш далечен разузнавач на зимата, захвана да мете улиците, полицията се радваше на голямо затишие откъм онзи тип прояви, които я интересуваха професионално. Патрулни коли кротко дремеха из кръстовища, катаджиите отвътре мързеливо изпровождаха с очи преминаващите нарядко таксита и пресмятаха идущите заплати.

Идилията на двамина от тях, киснещи на булевард „България“, бе прекъсната от фучащ джип „Гранд Чероки“. Луксозният автомобил идеше откъм квартал „Иван Вазов“ със сияещи фарове. Колата се движеше на зиг-заг, безгрижно пресичайки платната, цвилеше с гуми на мръсна газ, сетне изведнъж се давеше и запълзяваше като костенурка, чукаше с броня мантинелата, даваше заден и изобщо изпълняваше странни пируети.

Полицаите се спогледаха. И у двамата, освен всички други емоции, се пробуди жив интерес към промилите алкохолно съдържание в кръвта на любителя на висш пилотаж по пътищата. Кратки възклицания, и полицейската „Лада“ пиукна заканително със сирената си, запали буркана и изръмжа от място, за да пресече заплетения път на нарушителя. Той не направи опит да избяга. Подпря с лъскавия си борд колоната под моста до НДК и покорно зачака ченгетата.

Все още напрегнати – кой ли знае що за кретен седи вътре, – полицаите слязоха от колата си и приближиха джипа.

Вратата на водача бе отворена и те видяха, че шофьорът похърква с лице на волана.

Ченгетата поклатиха глави, след като порив на вятъра довя „аромата“ отвътре. Човекът в Черокито вероятно беше не просто пиян, ами сигурно бе строшил на задната седалка поне едно буре ракия. Или караше джибри.

Единият полицай почука с палката по стъклото. Шофьорът бавно извъртя лице към блюстителите на реда, без да отлепя глава от волана. От касетофона меко се лееше песен на Панайот Панайотов. Очите на водача плуваха в кръчмарски блясък. Той изломоти нещо и ченгето сбърчи нос.

– Олеле, господине – рече той и кимна на колегата си да дойде и да се полюбува на това чудо. Вторият полицай записа номера на колата и надникна от другата страна в джипа. Вдиша въздуха и се задави.

– Кха!… Май тука ще трябва да се мези през носа! Къде си тръгнал бе, приятел?!

Човекът се ухили, опита да се обърне към говорещия, но изглежда бузата му се бе настанила твърде удобно на кормилото и той само се размърда. Бе млад мъж, русоляв, добре облечен… пък я как се освинил, майко мила. Дали не е и дрогиран?

Фенерчето блесна в очите на нарушителя, той с малко закъснение измига и се намръщи, но беше достатъчно да се види, че зениците му реагират на светлината. Е, малко по-добре…

– Документите, моля – почти бащински, с измамна нежност в гласа каза първият полицай.

Шофьорът направи някакво сложно некоординирано движение с ръка и прошумоля:

– ’бкатааа…

Вторият полицай отвори вратата и измъкна документите от жабката, като измърмори:

– Нямаш толкова голям талон за дупката, която заслужаваш…

Пияният хлъцна и изненадващо отчетливо, макар и завалено, попита:

– Ааахх се’а? Кво ш’ праим?

– Ами познайте от три пъти, господине! – полицаят сложи ръце на кръста. Колегата му четеше името от книжката на светлината от лампите по булеварда.

– Мммного зле, ъй?…

– Ами зле зер. Много ти е кофти положението, господине…

– Ясен Живков Георгиев – прочете вторият полицай.

Идентифицираният злостен нарушител на правилника за движение по пътищата отново хлъцна, изгъргори нещо неразбираемо, но с виновен тон.

– Дааа… – повтори тъжно катаджията, като трескаво пресмяташе ползата от задържането на този тип Георгиев. – Много зле. Много ти е тежко положението. Книжката на трупчета. Акт. Неприятности. Леле-леле. Сериозна работа.

Водачът на Черокито с мъка отлепи лице от волана и немощно се простря на облегалката като парцален. Измуча. А сетне пак съвсем членоразделно зададе следващ, много правилен в ушите на ченгетата въпрос:

– Ми… нема ли начин да се оправиме, а, м’чета, ъй?

Полицаите си размениха бързи погледи.

– Не знам, не знам – с лицемерно съмнение рече първият катаджия. – Нарушението е много тежко. Опасно шофиране. Употреба на алкохол. Не знам.

– Еее… с’урно има нек’ъв начин? – упорстваше нарушителят.

Полицаят сметна, че няма нужда от протакане. Всичко беше ясно.

– Абе… дай по двайсет бона и бегай по живо по здраво. Ама с такси!

Георгиев някак закрепи тежката си глава върху дългия нестабилен врат и загледа катаджията иронично.

– П’тнайсе? На к’лпак?

– Двайсе. Дойче марки.

– Ако ги нямаш – додаде вторият полицай, – много зле.

– Ъ’вайсе… Д’бре. Хмъ.

Водачът на Черокито се подсмихна криво и се зае да бърка във вътрешния джоб на сакото. Полицаят с привидно безразличие плъзна взор наоколо.

Когато сведе очи към нарушителя, вместо протегнати банкноти той видя, че поотвърдялата от студения въздух ръка му показва служебна карта.

Ченгетата усетиха пот да се стича под мишниците им.

С пиянски извивки в гласа Георгиев заговори, като размахваше картата на Националната следствена служба пред издължените лица на униформените:

– Олеле, м’чета. Руш-вет-чета вземаме, ъй? Тц, тц, тц. Много зле ви е положението, много. Курупсисс… Корупция, да. Ай се’а да пишеме протоколчееее…

Той с мъка се измъкна от автомобила и разхвърля по капака книжа, които затисна от лакомия за игри вятър.

Развъртя като диригент тънка писалка и изломоти тържествуващо и ехидно:

– Ай се’а имена, звания, кое ре-пе-у сте… и тъй н’татък…

Ченгетата кисело го гледаха. Първият полицай пристъпи половин крачка към Георгиев, веещ се като байрак срещу поривите на вятъра, и почтително стабилизира мършавото му тяло, при което напипа под сакото му кобур на служебно оръжие:

– Абе… Добре де, колега… Няма ли начин да се оправиме, а? – заекна с надежда.

Георгиев се ухили до уши.

– Не знам, не знаааам…

It was two a.m. The city had fallen silent, largely due to the abrupt weather change that had followed the downpour. The sweltering heat had ended, and what replaced it was not a refreshing Indian summer but a cold spell – an intimation of the fall that pressed to enter into its rights. The meteorologists had forecast a significant drop in temperatures during the following days. For several years in a row, August offered such surprises to Sofia. The capital sneezed and coughed, cursed the flu, the cold and, paradoxically, the government.

During the first night when a cold wind, a vanguard scout of winter, began to sweep the streets, the police were enjoying a lull in those events that interested them professionally. Patrol cars took their quiet naps on intersections, the officers inside idly followed the occasional taxi and counted their forthcoming paychecks.

The idyll of a pair of them on Bulgaria Boulevard was shattered by the whiz of a Grand Cherokee jeep. The luxury vehicle came from the Ivan Vazov district, its lights blazing. It zigzagged, carelessly meandering over the lanes, its tires whining as the driver floored it. Then it would choke and start crawling like a turtle, nick the crash barrier, go into reverse, and generally perform all sorts of odd pirouettes.

The officers swapped glances. Both felt a surge of interest in the blood alcohol content of the road aerobatics aficionado. After a few brief exclamations, the police Lada beeped threateningly with its siren, turned on the beacon and roared in place so as to block the convoluted trajectory of the offender. The vehicle made no attempt to escape. It propped its side against the pillar of the bridge leading to the National Palace of Culture and obediently waited for the cops.

Still tense – who knew what sort of cretin sat inside – they got off and approached the jeep.

The driver’s door was open, and they saw that the driver was snoring, his face on the wheel.

The cops shook their heads when a whiff of wind wafted the odor from inside. The man in the Cherokee was likely not just drunk; he must have shattered a whole cask of rakia on the back seat. Or he was driving grape pomace.

One officer knocked on the window with his baton. The driver slowly turned his face to them, never ungluing his head from the wheel. The tape recorder sang a soft song by Panayot Panayotov. The driver’s eyes swam with a pub-crawl glint. The man babbled something, and the cop wrinkled his nose. “Wow, sir,” he said and beckoned to his colleague to come and relish the sight.

The second officer wrote down the number of the car and peered into the jeep from the other side, He inhaled and choked. “Kha! Guess we’ll have to measure through the nose here! Where’re you headed, pal?”

The man grinned, tried to face him, yet his cheek had settled rather cozily against the wheel, so he barely budged. He was a young man, blondish, well-dressed … and look how wasted he was, goodness. Could he be also stoned?

A flashlight flared at his eyes. After a certain delay, he blinked and frowned, but it had been enough to see that his pupils responded to light. Well, that was some improvement…

“Your papers, please,” said the first officer, almost fatherlike, with a deceptive gentleness.

The driver made a complex uncoordinated motion and babbled out, “De glox…”

The other officer opened the door and pulled the documents out of the glovebox, muttering, “Your license shouldn’t be revoked, it should be wrecked…”

The drunkard hiccuped and asked in a surprisingly distinct voice for all its slur, “Whaaaa naaa? Wha do we do?”

“Well, take three guesses, sir!” The officer placed his arms akimbo. His colleague struggled to read the name on the license in the light of the boulevard lamps.

“Vvvvverry bad, is’t?”

“Bad indeed. You’re in a pretty ugly fix, sir.”

“Yasen Zhivkov Georgiev,” the second officer finally managed.

The identified vile violator of the Traffic Ordinance hiccuped again, gargled something unintelligible yet obviously guilty.

“Yeah,” the officer said sadly, furiously calculating the benefits of apprehending this Georgiev fellow. “Very bad. A real fix. Your license up on blocks. A ticket. Trouble. My, my. It’s pretty somber.”

The Cherokee driver toiled to push his face off the wheel and listlessly sprawled against the seat. He bellowed. And then, quite articulately, asked the next question, the one the cops were waiting for. “So … can’t we jus’ fix it, guys, eh?”

The officers shot glances at each other.

“Dunno, dunno,” the first one said, all hypocritical hesitation. “It’s quite a grave offense. Dangerous driving. Under the influence. Dunno.”

“Aaaah … surely there mus’ be a way?” demanded the offender.

The officer decided this was no time to dally. It couldn’t get any clearer. “Well, give us twenty K each, and you can go, safe and sound. Just grab a taxi, ok!”

Georgiev somehow managed to steady his heavy head on his long unstable neck and stared at the officer ironically. “Fift’n? Apiece?”

“Twenty. Deutsche Marks.”

“If you haven’t got it,” added the second officer, “that’s too bad.”

“ ‘wenty? Okay… Hmmm.”

The Cherokee driver grinned wryly and fumbled inside the inner pocket of his jacket. The officer, ostensibly indifferent, let his eyes roam around.

When he returned them to the offender, rather than bills, the now-steady hand held an official ID.

The cops felt sweat break out under their armpits.

Drunken cadences in his voice, Georgiev spoke, brandishing the card of the National Investigation Service before the officers’ stretched faces. “My, my, guys. We ac-cept bribes, heh? Tsk, tsk, tsk. You’re in a very ugly fix, very. Corrupsis … corruption, yep. C’mon now, let’s write a report…”

He crawled out of the car and spread various papers onto its hood, pressing them with his weight against the impish wind.

Like a conductor, he waved a thin pen and blubbered out triumphantly and acidly, “Gimme your names, ranks, number of your district station, et cetera, et cetera.”

The cops regarded him sourly. The first officer stepped closer to Georgiev, who was fluttering in the wind like a banner, and respectfully steadied his thin body. His fingers felt the holster of an official firearm under the jacket.

“Err… Well then, colleague… can’t we just fix it?” he stammered hopefully.

Geogriev grinned ear to ear. “Dunno, dunno…”

…

Изникнаха внезапно. Нищо не предсказа появата им в прохладната нощ – нито повей, нито предчувствие. Нямаше ги преди момент, а изведнъж вече бяха тук всред не-светлинна имплозия. От точката на материализиране се втурна обемна инфразвукова ударна вълна. Мигновена вибрация сцепи на трески вековен бор и осея земята с телца на оказали се край дървото птици и горски животинки. След дълги секунди нечутата гръмотевица смути съня на хората в близките села. Но не тя ги събуди – отзвукът разлая кучета, дворни и бездомни псета се задавиха в див ужасѐн вой и врявата изкара навън не един разярен мъж по бели гащи и тояга в ръка.

Къде с вик и ругатни, къде със сънлива добра дума, и ето че нощната тишина отново пристъпи по тъмни планински поли, укроти пътища, поля и гори, застана пред огради и порти. Угаснаха електрически лампи в къщите, сънища като призрачни пеперуди кацнаха над топли възглавници и юргани. Само мишки човъркаха в килери и безброй часовници неуморно цъкаха във всеки заспал дом.

В епицентъра на кратката нощна суматоха мълчеше и вятърът, доскоро забавлявал се с вечните си облачни играчки. Отведнъж възникналата сред дърветата мъгла попиваше всеки шум. Тя лениво пълзеше на влакна, увиваше се около дънерите, овлажни кората им, изцеди се през храсти и вейки на млади фиданки, като остави по клонките и листата мънистени капки роса…

В средата на мъглата обилно кондензираше влага. Тя превърна петното оголена от имплозията земя в плосък кален кръг. В центъра му се гърчеха две голи страдащи същества. Тихите им стонове заглъхваха и скоро замряха. Избликналата при появата им пара се разсея. Блеснаха звезди и усуканият край Ал-Ринахаб Звезден дракон надзърна над Голямата мечка през короните на дърветата.

Пришълците лежаха неподвижно.

All of a sudden, they were there. Nothing foretold their appearance in the cool night – neither a gust of wind nor a premonition. An instant earlier, they had not been there, and now they were, amidst a non-light implosion. A three-dimensional infrasonic shock wave shot forth from the point of their materialization. An instantaneous vibration shattered the venerable fir into splinters and strewed the ground with the bodies of birds and forest animals that had been caught near the tree. Long seconds later, the silent thunder upset the sleep of people in the villages around. It was not what woke them up though – it was its reverberations that had the dogs barking, house-guards and street mongrels choking in a wild terrified whine. The tumult brought out more than one man in his underpants, fuming and swinging a stick.

Screams and swearing here, a sleepy kind word there, and the night hush stepped back down the mountain skirts, soothed roads, fields and woods, stood guard before fences and gates. Lights were turned off inside houses, dreams like spectral butterflies perched atop warm pillows and quilts. Only mice scratched inside larders, and countless clocks ticked tirelessly inside each sleeping house.

At the epicenter of the brief ruckus, the wind was silent too, no longer playing with his eternal cloud toys. The fog that had suddenly risen among the trees absorbed all noise. It drifted forward, its wisps coiling round the trunks, dampening their bark, seeping across bushes and sapling twigs, bathing boughs and leaves in beads of dew.

In the middle of the fog, vapor condensed heavily. It turned the spot of earth stripped bare by the implosion into a flat circle of mud. Two naked creatures wriggled at its center. Their soft moans gradually faded down and away. The steam that had gushed forth at their appearance now dispersed. Stars sparkled, and the Draco peeked over the Great Bear as it lay coiled around Alruccabah.

The newcomers lay still.

1

Тази история започна с това, че Радослав изтърва ловджийския си нож в тясна клисура, по дъното на която студено ромолеше планинско поточе. Ругаейки каруцарски, младият мъж реши да слезе долу и да потърси загубеното.

Обаче ръбът на стръмнината се зарони под краката му и той отстъпи. Унило погледна двамата си приятели, Павката и Сашо Рус, плесна се ядно по коленете и плю към клисурата:

– Тю, да те…

– Ник’во страшно – веднага заяви Сашо. – Колко му е да се намери!

Русия бе неизлечим оптимист. Но едва помръдна от мястото си, краката му се хързулнаха и той едва не хлътна подир ножа. Радослав с мъка удържа приятеля си за яката.

Павката подигравателно ги стрелна изпод вежди с дяволити очи.

– Сто години жив да съм, та все да ви отървам, загубеняци мамини… – промърмори той.

Разви от кръста си въжето, което винаги носеше, и откопча от куките на колана алпинистки карабинери. Сетне овърза приятеля си по всички правила на катераческото изкуство и го спусна в издълбаното от водата и времето дере. Радослав потъна в обраслия в зеленина каменист сумрак. Потръпна – беше хладно, усойно и неприветливо след напечените от слънцето полянки. Миришеше на мъх и папрат.

Наоколо лакомо забръмчаха стръвни комари и младежът замаха с ръце. Не ги пропъди, само се разлюля и блъсна главата си в подло изпречил се дебел клон на някакво уродливо подобие на дърво. Изохка от болка, чак му притъмня. За малко не цамбурна в поточето. Потърка ядосан стремително набъбващата цицина, украсена с кървяща драскотина. Но начаса я забрави, щом видя ножа си, по чудо здрав и ненащърбен, който стърчеше забит в прогнил дънер сред лишeи и камънаци.

Зарадван, Радослав грабна скъпоценния си ханджар. Върху стоманата блесна емблема – хищно озъбена котешка глава. Миналата година съвсем случайно мина покрай един оръжеен магазин и съзря този нож на витрината. Веднага му допадна формата на острието, елегантна като нападаща акула. Миряса чак когато си го купи с предвидените за рождения ден пари. Много се гордееше с придобивката и веднъж изтърси самохвално: „За този нож бих се заврял и в устата на ламя“.

Още не подозираше колко прав ще се окаже.

Почти.

Той стисна удобно изрязаната по дланта дръжка и се приготви да извика на приятелите си, които мъчно можеха да го видят отгоре, че всичко е тип-топ, готов е да го теглят обратно. Ала не сколаса да произнесе нито дума, защото изведнъж челото страшно го засърбя точно под удареното, а погледът му се спря върху гола кафява канара. Сякаш езикът му замръзна, дъхът спря в свилото се от изненада гърло.

Не повярва на очите си и отново изохка – този път от смайване.

This tale began when Radoslav dropped his hunting knife into a gorge, a mountain brooklet murmuring along its bottom. Swearing like a sailor, the young man decided to go down and look for it.

The edge of the steep crumbled under his feet, and he stepped back. He gave a glum look at his two friends, Pavkata and Sasho the Blond, slapped at his knees and spat at the gorge. “Motherf…”

“No worries,” Sasho said right away. “Consider it found!”

The Blond was an incurable optimist. However, he had hardly moved when his feet slipped, and he all but followed the knife. Radoslav grabbed his collar and barely managed to pull him back out.

Pavkata shot them a mocking glance. “May I live a hundred years so I can always rescue you, you pansies…”

He uncoiled the rope he always carried around his waist and detached several carabiners from the hooks on his belt. Then he tied Radoslav according to all rules of the art of climbing and lowered him into the chasm. Radoslav sank into the stony, green-covered gloom. He shivered: the place was cool, damp and inhospitable, after the sunny clearing above. It smelled of moss and fern.

Ravenous mosquitoes buzzed around, and he flailed his arms at them. He could not shoo them away; instead, he started swinging and bumped his head against the bough of a deformed tree. He gasped. His vision blurred with pain, and he nearly dropped into the brooklet. He rubbed angrily at the swiftly swelling lump crowned by a bleeding scratch. However, he forgot all about it, when he caught sight of his knife: miraculously intact and unnotched, sticking out of a rotten trunk amidst lichen and rubble.

Radoslav grabbed his precious blade. Its emblem flashed on the steel: a cat’s head baring its teeth. Last year, while passing by an arms shop, he’d seen the knife in its window. He’d liked the shape of the blade at once: sleek as an attacking shark. He’d not been able to rest until he’d bought it with the money he’d set aside for his birthday. He was very proud of his find and once he boasted, “For this knife, I’d even crawl into a dragon’s mouth.”

He did not suspect yet how prophetic those words had been.

Radoslav gripped the comfortable handle and made to call out to his friends that everything was tip-top and they should pull him up. Before he could say anything, his forehead started itching terribly, just below the lump, and his eyes fell on a naked brown rock. His tongue seemed to freeze, his breath caught in his throat.

Върху камъка личеше дялан изпъкнал образ на същество, от което Радослав се стряскаше дори на картинка. Беше приблизително метър и седемдесет висока змия със странни подутини по тялото. Зашеметяващо истинската главата на чудовището бе увенчана с назъбен гребен. Но най-поразителни се оказаха очите под изящно изписаните вежди – бяха човешки, с формата на бадеми, с дълги мигли и… го гледаха като живи!

– Това пък какво е? – измънка съвземащият се Радослав. Подобни очи не помнеше да е виждал и у най-шармантните пловдивски хубавици.

– На какво ти прилича? – счу му се иронично момичешко гласче.

По подобен начин забелязваме нещо с ъгъла на окото. Гласчето също все едно се долавяше на предела на чуваемостта, като оставаше достатъчно отчетливо и разбираемо. Беше сякаш… призрачно.

Младежът направи две ситни крачки назад и спря, защото нямаше накъде да отстъпва. Не се усъмни откъде е дошла забележката, и въпреки това се заозърта, раздразнен и поуплашен.

Отгоре долетя вик – съвсем нормално възприеман от ушите, макар и приглушен:

– Кво стаа, Дичо…?

Радослав, върнат към реалността, бързо съобрази за кое става дума и сви длани в рупор:

– Намерих го!

– Да дърпаме ли? – донесе се откъм слънчевата светлина, където не бръмчаха кръвожадни насекоми.

– Изчакайте, тук има…

– Квоооо? – не го разбраха горе.

– Почакай! – кресна Радослав.

– Окей.

Младият мъж се взря в скалата.

Сега видя каменната фигура по нов начин – тънка момичешка снага, замряла в неудобна поза с притиснати към люспесто тяло ръце. За миг му се стори, че различава и разперени криле над раменете ѝ, но не, явно просто погледът се подлъга от ветрилните пукнатини и неравностите по канарата. Дичо си даде сметка, че изваянието е сериозно поизтъркано от грапавата четка на годините, май се долавяше повече с въображение, отколкото със зрение. Единствено очите на змията бяха крещящо ясни върху загатнатото, все едно забулено лице. Като древен барелеф на някоя Шехерезада…

– Е? – пак долетя призрачното гласче. С неприкрита досада.

– Какво „е“? – изпуфтя Радослав.

– Приключи ли със зяпането? Няма ли да направиш нещо? – нетърпеливо попита змията.

“Now what on Earth…” Radoslav muttered.

“What does it look like?”

It was very much like glimpsing something from the corner of one’s eye. The tiny voice seemed to register on the threshold of hearing, and yet it was distinct and intelligible enough. It felt … ghostly.

Radoslav took two small steps back and stopped; he could retreat no farther. He did not doubt the source of the remark, nevertheless he peered round, annoyed and a bit afraid.

A shout came from above—it sounded absolutely normal to the ears, although a bit muffled. “What up, Dicho?”

Radoslav, pulled back into reality, quickly put things together and formed a horn with his hands. “I found it!”

“Should we pull?” came from the sunlight, where no bloodthirsty insects buzzed.

“Wait a sec, there’s—”

“Whaaaaa?” They couldn’t hear him, obviously.

“Wait!” he yelled.

“Okay.”

Radoslav stared at the rock.

This time, he saw the stone figure in a new way: a slim girlish shape, frozen in an uncomfortable position, arms pressed against a scaly body. For an instant, he thought he could make out wings spread on the rock above her shoulders, but no, apparently the fanlike cracks and the jags fooled the gaze. He realized the sculpture had been heavily scraped by the rough brush of the years; it took more imagination than sight to perceive it. Only the eyes of the serpent stood out razor-sharp on the vague, perhaps veiled face. Like an ancient bas-relief of Scheherezade…

“Well?” the ghostly voice came again—unmistakably irritated.

“Well what?” Radoslav grunted.

“Are you done gawking? Aren’t you going to do something?” the snake asked.

Младежът неволно докосна цицината си. Май по-добре ще е да се катери обратно. Бързичко. Когато си удариш толкова силно кратуната, навярно не бива за известно време да се доверяваш на очите си. Вярно, не бе чувал мозъчното сътресение да причинява халюцинации… или все пак причинява?…

Остра карфичена болка го накара да се плесне здраво по врата. Комар. Дичо с погнуса избърса грозното кърваво петно по дланта си в крачола. Въздъхна, че дънките прекалено бързо започват да се нуждаят от пране…

Още един миниатюрен „Сикорски“ го атакува.

„Тези вампирченца ще ме оглозгат!“ – паникьоса се Радослав и посегна да дръпне въжето.

– Хей, чакай! Не си тръгвай! Ще изгоня комарите, само не си отивай!

Пищенето на ситните кръволоци рязко секна. Сякаш току-що стоватови тонколони са дънели Balls To The Wall на Аксепт, а в следващата секунда някой е щракнал копчето, понеже му се слуша Бийтълс.

Тишината му се стори необикновена.

Радослав замислено отвърна на настойчивия скален поглед. Красивите очи незнайно как придобиха умоляващ израз, но гласът прозвуча престорено, чак припряно равнодушно:

– Няма ли да ме целунеш?

Младежът се облещи към канарата.

– Ще ти се отплатя – опита се да скрие отчаянието на притежателя си гласчето.

Неканено „как“ се оформи в изуменото съзнание на Радослав.

– От това, че имам люспи, не си прави извода, че съм риба – назидателно каза каменната змия. – Пък и къде си чул за златни рибки! Такива не съществуват. Ала хрумването ти за трите желания ми се струва добро като награда… Стига да са изпълними, само ме измъкни от това кофти място, моля те!

– Но как? – изграчи Радослав.

– Уф… Ми целуни ме!…. Уж не си тъп, пък… И го стори с чувство, инак няма да развалиш магията, пък догодина това хараво паве сто на сто ще се откърти и срути. Тогава съм свършила навеки. Е?

Съвършенството на изрязаните очи изведнъж го облъхна с внезапна светла жар. Стори му се, че го издува неизразимо със слова предусещане за нещо невъобразимо дивно, все едно бе хлапе, току-що гледало най-вълшебната приказка от детско киноутро, толкова хубава, че да ти се доплаче от раздялата в края на филма. Все едно току-що бе сънувал Щастието… и почти го помнеше, още пазеше в сърцето си вълшебното му докосване… докато подробностите вече се изтриваха от невярната памет.

Радослав затвори зиналата си уста. Измига. Почеса цицината. И се реши.

A pinprick pain made him slap his neck. A mosquito. Disgusted, he wiped the ugly splotch on his hand against his trouser leg. Heck … these jeans would need some washing.

Another miniature Sikorsky dive-bombed him. These little vampires will pick my bones clean! he panicked and reached to yank at the rope.

“Hey, wait! Don’t go! I’ll shoo them away, just don’t go!”

The shrieking of the mosquitoes halted. It was as if a pair of hundred-watt loudspeakers had been blaring out Accept’s “Balls To The Wall”, and suddenly someone had switched the channel, looking for Beatles.

The silence felt extraordinary.

Radoslav thoughtfully held the pressing gaze of the carving. Those pretty eyes now looked surprisingly pleading, but the voice sounded artificially, even frantically even. “Aren’t you going to kiss me?”

He gaped at the rock.

“I’ll pay you back.” The voice was trying to disguise its owner’s desperation.

A how emerged inside Radoslav’s mind.

“Do not let my scales make you think I’m a fish,” the stone snake admonished him. “And where have you heard of gold fish? Such don’t exist. Yet I find your idea of three wishes a fair reward… As long as they can be granted, just take me out of this nasty place, I beg you!”

“But how?” croaked Radoslav.

“Ugh… Just kiss me! You don’t seem dumb, yet … humph. And put some feeling into it, or else you won’t break the spell, and next year this hoar cobble shall crack and crumble for sure. And then I shall be gone for good. Well?”

The carved eyes’ perfection suddenly enfolded him in a bright heat. Anticipation swelled inside him, of something unimaginably wondrous, as if he were a kid who had just watched the most miraculous tale on a children’s program, and it’d been so pretty he felt like crying when the time to part came. It was as if he’d just dreamed about Happiness—and he almost remembered it, still cherished its touch in his heart … even as the details faded out from his faithless memory.

Radoslav closed his mouth. He blinked. He scratched at the lump. And he made up his mind.

Камъкът имаше вкус на камък и студена метална влага. Прекрасните очи на змията сякаш се бяха впечатали в съзнанието му, където витаеше объркано недоумение – “Чакай бе, какво правя?”, – от което ехото на радостната светлина взе тихо да гасне под дъжда съмнения. Радослав отстъпи от кафявата скала и се почувства страшно глупаво.

Нищо не се беше случило.

Той мигна.

Фигурата сякаш се раздвижи.

Радослав до болка разтърка очи. Барелефът наистина се преобразяваше. Сякаш течеше, линиите му трептяха, замъгляваха се. За един кратък миг се олюля всичко наоколо, поточето прекъсна простичката си песен… Младежът мигна още веднъж… и в канарата имаше само една пукнатина.

А пред него стоеше стройно девойче, облечено в старинна, направо древна рокля, по която като по жива кожа блестяха змийски люспи.

Радослав силно стисна клепачи. Отвори ги предпазливо… Видението не изчезна, само дето младежът започна да вижда още по-размазано. Само едно забеляза – очите на девойката бяха почти неестествено грамадни и далеч по-пленителни от скалния си вариант.

– Ах, най-сетне! – възкликна момичето. Гласът ѝ вече нямаше смущаващата отвъдна тоналност. – Ей, адски ти благодаря, юнако! А сега прощавай, ще се видим по-късно!

И тя радостно се втурна надолу по поточето, скачайки от камък на камък с лекота и грация на балерина, преди младежът да е обелил и думичка. Дългата ѝ до кръста катраненочерна коса се подмяташе весело като конска опашка. Цветът на роклята по гърба ѝ напомняше черно-сивата пъстрота на пепелянка. Хлад полази по гръбнака на Радослав. Той конвулсивно задърпа въжето.

– Да те теглиме ли?

От третия път успя да викне „да“.

Прохладата горе под буковите листаци му се стори топла.

– Много се забави бе, братле.

– Треснах си тиквата – обясни смутено той. – И… поразгледах.

– И как е?

– П… поносимо. Като омагьосано.

Приятелите му се опитаха да надникнат долу.

– Фрашкано с комари – допълни идващият на себе си Радослав. Не искаше никой друг да слиза долу.

– Яко си се цапардосал – отбеляза съчувствено Сашо. – Даже си пребледнял.

– Трябваше долу да намокриш цицината със студена вода – закъсняло го посъветва Павката, докато намотаваше въжето под якето си.

– Не се сетих.

Павката кимна, все едно искаше да каже – да бе, мой човек, кога си се сещал òвреме?

– Карай – отметна назад сламеноцветния си перчем Сашо. – Със студено шише също става. Ама викам, хайде да се връщаме, че току-виж Зако не ни е опазил бирата от бриджьорите.

И те поеха обратно към манастира, при останалите от компанията.

Nothing had happened.

He blinked.

The figure seemed to shift.

He rubbed his eyes until they hurt. The relief was indeed transforming. It seemed to flow, its lines wavering, becoming hazy. For an instant, everything around him shook; the brook stopped its simple song. He blinked again … the rock held nothing but a crack.

And just before him, there stood a slender girl wearing an old-time, even ancient dress, on which—as if on a living skin—glittered snake scales.

Radoslav squeezed his eyelids shut. He opened them cautiously. The apparition did not disappear, only his sight grew even blurrier. One thing he couldn’t help noticing: the girl’s eyes were nearly unnaturally large and far more captivating than they’d been in the carving.

“Ah, at long last!” the girl exclaimed. Her voice no longer had that disquieting otherworldly tone. “Hey, thank you truly, hero! Pray forgive me now, I’ll see you later!” Before Radoslav could say a single word, she rushed down along the creek, hopping from stone to stone as nimbly as a ballet dancer.

Her waist-length jet-black hair tossed behind her like a horse’s tail. The color of her dress looked like the mottled black-gray of a viper. Shivers ran up Radoslav’s spine. He yanked on the rope convulsively.

“Pull you up?”

On his third try, he managed to say, “Yes.”

Up there, it was cool under the beech canopies, but it seemed warm to him.

“You sure took your time, bro.”

“I bumped my bean,” he said uneasily. “And … looked around.”

“Well, how was it?”

“B…bearable. Enchanted, like.”

His friends tried to peek into the gorge.

“It’s teeming with mosquitoes,” Radoslav added as his senses came back. He didn’t want anyone else going down there.

“You’ve smacked yourself up quite a bit,” Sasho said. “You look pale, man.”

“You should’ve put some cold water on your lump while you were down there,” Pavkata advised, coiling the rope back under his jacket.

“Didn’t think of it.”

Pavkata nodded, as if saying, yeah right, my man, when have you thought of things on time?

“Never mind.” Sasho tossed back his straw-colored locks. “A cold bottle would do just as well. But, you know, let’s go back, otherwise Zacko may fail to save our beer from the bridge buffs.”

They started off back to the monastery, and to the rest of their group.