Професия преводач: художественият превод

На 23 февруари по покана на Обединени млади граждани участвах в семинара „Професия преводач: митове и легенди“ в ПУ „Паисий Хилендарски“. Задачата ми беше да представя неволите и радостите на художествения превод. Наблягайки на радостите. 😉 Continue reading

Наш превод в международната антология Up and Coming: Stories by the 2016 Campbell-Eligible Authors

Разказът „История на телевизионните вируси“ от Иван Попов влезе в международната антология Up and Coming: Stories by the 2016 Campbell-Eligible Authors, заедно с още 240 текста от 120 автори, които са дебютирали в професионални англоезични издания през 2014 или 2015 година. Това му дава право да се състезава за наградата John W. Campbell за най-силен дебют във фантастичната литература. Наградата „Джон Кембъл“ се връчва заедно с наградите „Хюго“ на ежегодния световен фестивал на фантастиката Уърлдкон, който тази година ще се проведе през август в Канзас Сити, САЩ.

Антологията Up and Coming излиза в електронна форма и може да бъде безплатно свалена до края на март от сайта на съставителите ѝ.

Continue reading

Из „Сивият път: Наследникът“

Из Сивият път: Наследникът“ / The Grey Road: The Scion

… но крал от мен не става. Знам добре,
крале на тоя свят е имало различни:
развратни и благоприлични,
сърца от злато и коварни твари,
предатели и искрени другари,
страхливци и безумни храбреци,
глупаци, лунатици, мъдреци,
ала в едно са те обединени –
с корона на главата са родени.
На крал такъв аз преданост дължа,
а другото нарича се лъжа.
… No king am I. I know too well
The many shapes a king can take:
Some lecherous and others chaste,
With hearts of gold or evil ways,
Vile traitors or trustworthy mates,
Fainthearted, recklessly courageous,
Buffoons, or lunatics, or sages,
But one thing has defined them all:
That none of them were crownless born.
To such a king I bow my head.
Alas, deception is the rest.

Continue reading

Из „Нощта на скорпиона“

Из „Нощта на скорпиона“

– Чичо, мога ли да поговоря с теб? За онези… неща – рече след малко Даниел и фиксира чичо си с поглед, нетърпящ отказ. – Андреа пак се свърза с мен…

– Добре, ела оттатък в кухнята – предложи Любо и му смигна. – Май този разговор не търпи отлагане?

– Тя, тя… Чичо, тя ми показа картина на катастрофа в Ирландия. Или Англия… Не знам.

Любо затвори вратата на кухнята и го погледна изпитателно.

– Снощи не са казали за…

– Знам, чичо. Нали заедно гледахме новините по първа.

– Ами тогава да заседнем пред телевизора и да следим новините, а?

Даниел потръпна.

– Значи и ти мислиш, че катастрофата може още да не е станала?

Любо кимна мрачно.

– Но ако не е станала, не може ли да я предотвратим?

– Как, Дани? По какъв начин? На кого да се обадим? Какво да му кажем?

– Но ако може да се вижда бъдещето и нищо не може да се направи, какъв е смисълът да знаеш какво ще се случи? – Дани блъсна с юмрук стената, на която се бе подпрял преди миг. – Какъв е смисълът?

Любо сви рамене.

– Затова и на хората не е дадена способността да виждат бъдещето. Могат само да го променят с действията си, без да знаят как тези действия ще се отразят на останалото, случващо се в момента.

– Много объркано говориш, чичо, много – рече след минута размисъл Даниел. После неохотно се съгласи все пак да следят новините.

Continue reading

Из „Сума: 40 истории от отвъдното“

Из „Сума: 40 истории от отвъдното“ / Sum: Forty Tales from the Afterlives

Огледала

Когато си мислиш, че си умрял, всъщност не си. Смъртта е двуетапен процес; и мястото, където се събуждаш след последния си дъх, е нещо като Чистилище: не се чувстваш мъртъв, не изглеждаш мъртъв и всъщност не си. Все още.

Може би си си мислил, че отвъдният живот ще бъде нещо като мека бяла светлина или блещукащ океан, или като да се носиш сред музика. Но погледнат по-отблизо, отвъдният живот напомня усещането да се изправиш твърде рязко: за един замаян момент забравяш кой си, къде си, всички лични детайли от живота си. А оттук нататък става още по-странно.

Най-напред всичко потъмнява по ослепително ярък начин и усещаш как задръжките ти плавно се отмиват, отмива се и силата ти да направиш каквото и да било по въпроса. Започваш да губиш егото си и това фино се преплита с изчезването на гордостта ти. После губиш спомените за теб самия.

Губиш себе си, но, изглежда, ти е все едно. Сега от тебе е останала само малка част, същината ти: чистото съзнание, голо като бебе.

За да разбереш смисъла на отвъдното, трябва да си спомниш, че всеки човек е като кристал с много фасетки. И тъй като винаги си живял в собствената си глава, много по-добре си виждал истината за другите, отколкото себе си. И така си насочвал живота си с помощта на други, които са ти държали огледала. Хората са хвалели добрите ти качества и са критикували лошите ти навици, и гледните им точки – често изненадващи за теб – са ти помагали да ръководиш живота си. Познавал си себе си толкова малко, че винаги си се изненадвал как изглеждаш на снимки или как звучиш в гласовата поща.

Така голяма част от съществуванието ти е протекло през очите, ушите и пръстите на други. И сега, когато напусна Земята, те съхраняват пръснати по цял свят глави.

Тук, в Чистилището, са събрани всички хора, с които някога си общувал. Пръснатите твои части са прибрани, споени и обединени. Пред теб вдигат огледала. Вече без привилегията на филтрите, виждаш себе си ясно за първи път. И тъкмо това те довършва.

Mirrors

When you think you’ve died, you haven’t actually died. Death is a two-stage process, and where you wake up after your last breath is something of a Purgatory: you don’t feel dead, you don’t look dead, and in fact you are not dead. Yet.

Perhaps you thought the afterlife would be something like a soft white light, or a glistening ocean, or floating in music. But the afterlife more closely resembles the feeling of standing up too quickly: for a confused moment, you forget who you are, where you are, all the personal details of your life. And it only gets stranger from here.

First, everything becomes dark in a blindingly bright way, and you feel a smooth stripping away of your inhibitions and a washing away of your power to do anything about it. You start to lose your ego, which is intricately related to the spiriting away of your pride. And then you lose your self-referential memories.

You’re losing you, but you don’t seem to care. There’s only a little bit of you remaining now, the core of you: naked consciousness, bare as a baby.

To understand the meaning of this afterlife, you must remember that everyone is multifaceted. And since you always lived inside your own head, you were much better at seeing the truth about others than you ever were at seeing yourself. So you navigated your life with the help of others who held up mirrors for you. People praised your good qualities and criticized your bad habits, and these perspectives—often surprising to you—helped you to guide your life. So poorly did you know yourself that you were always surprised at how you looked in photographs or how you sounded on voice mail.

In this way, much of your existence took place in the eyes, ears, and fingertips of others. And now that you’ve left the Earth, you are stored in scattered heads around the globe.

Here in this Purgatory, all the people with whom you’ve ever come in contact are gathered. The scattered bits of you are collected, pooled, and unified. The mirrors are held up in front of you. Without the benefit of filtration, you see yourself clearly for the first time. And that is what finally kills you.

Continue reading