…

– Таиш надежда за някакъв обрат – изрича жената. – Войниклъка си възприемаш като избавление. Ала то е бягство.

Той премълчава, извръща лице към града. Блестят отражения в зениците му.

– Трябва да се овладееш – настоява жената. – Сега, след като ти разказах и ти открих цялата истина! Защото не можеш избяга от себе си.

– А какво да правя? – пита младежът глухо.

Сянката протяга гънка мъждукане, сякаш понечва да го погали по косата, той се дърпа крачка назад. Жената не може да го последва. Само казва:

– Учи. Търси. Чакай. Твоят Път не е начертан яко же мост през река, навярно ще трябва да покриволичиш, щом не се получи което бях намислила. Само недей върши щуротии! Опомни се! Варе вървя на бой с този свят. Не е най-доброто място да постъпиш така. В най-лошия случай тук ще си, дорде пораснеш…

Човекът обмисля всичко чуто досега и изведнъж размахва припряно ръце:

– Лош случай! Какво по-лошо от това, което стана?! Планове! Защо изобщо ме роди в тази скапана страна, щом…

Пляяяс!

Той – а може би и тя – не е очаквал, не е допускал възможността да бъде ударен, ала ето – невероятното се случи. Шамарът не просто пали лицето му, той прониква навътре и жилва жестоко мятащата се в клетка душа. Последвалите думи го стискат за гърлото с остри като бръсначи срички:

– Не смей да издумваш това! Тук е свята земя, ти, пале глупаво! Родът ми преди двайсет и пет иги е отдавал мъртъвците си на Слънцето от тук, от тази страна! И в жилите на хората тукашни и наша кръв тече! И е попивала в тази пръст! Не смей! Едва от половин асу сме напуснали този край, затуй ви доведох и посях за живот, както се бях заклела, тъкмо на тази земя… Откъде да зная колко се е променило… – тонът ù омеква. Може би защото стреснатият младеж отстъпва от нея, отдалечава се. – Никъде нямаше да си Вкъщи, освен тук, сине! Не съм носила плътта ти в себе си, ала душата ти беше под сърцето ми. Белязан си от него, няма как. И затова по-голям клетник щеше да бъдеш другаде, миличък… Мъка ми е за теб, но как да ти помогна, как!… Сам трябва да намериш Пътя си, чедо, сам… Постой, прости ми! Синко! Дете…

Но той вече бягаше по склона, кършейки буренака, и продължи да тича с възклицания по коларския път, водещ към тясно шосе. В нощта едва не налетя върху зиданото корито за поене на добитък. Продължи, хукнал презглава, за да не чуе, ако го викат откъм могилата.

“You are harboring hope for some twist of events,” the woman says. “You deem your soldiership a salvation. Yet, it is a flight.”

He keeps silent, turning his face to the city. Reflections gleam inside his pupils.

“Master your temper,” she insists. “Now that I have told and uncovered the whole truth to you! For you cannot escape from yourself.”

“What should I do then?” the young man asks in a muffled voice.

The shadow extends a wisp of glimmer, as if meaning to stroke his hair, he takes a step back. The woman cannot follow. She merely says, “Learn. Seek. Wait. Your Path has not been traced like unto a bridge across a river. You mayhap need to meander awhile, now that what I had devised did not come to occur. Pray, refrain from foolishness! Come to your senses! In vain would you make war on this world. It is not the best place to act so. If worst comes to worst, you are going to be HERE until you grow up…”

The man thinks over all he has heard and suddenly waves about his arms. “Worst comes to worst. What can be worse than this?! Plans! Why did you have to have me born in this crappy land if—”

Slaaap!

He – and maybe she – has not expected, has not believed he could be hit, yet there it is – the impossible has occurred. The smack does not merely set his face on fire, it penetrates deeper, savagely stinging his soul tossing about in its cage. The words that follow grip his throat with razor-sharp syllables.

“Dare not utter this any more! This land is sacred, you foolish pup! Twenty-five ighas ago, my kin committed their dead to the Sun from here, from this country! And in the veins of the people here, our blood flows too! And has soaked into this earth! Dare not! It has been but a half asu since we left these parts, that is why I brought and sowed you to live, as I had vowed, in this land of all others. How could I know it had changed…” Her tone softens. Perhaps because the startled youth steps back, recedes from her. “You would be Home nowhere but here, son! I have not borne your flesh inside me, yet your soul was below my heart. You have been marked by that, it cannot be helped. And that is also why elsewhere you would have felt more wretched, darling… I hurt for you, but how am I to help you, how!… You must find your Path on your own, my child, on your own… Stay, forgive me! Son! Child…”

But he was already running down the slope, ripping across the scrub, and then down, along the cart-track leading to a narrow road. In the dark, he barely avoided crashing into the stonework watering trough. He dashed on, terrified that he might hear someone call to him from the hillock.

…

Два часа след полунощ. Градът бе утихнал, за което немалка заслуга имаше внезапната промяна във времето, последвала поройния дъжд. Тежките горещини свършиха, но на тяхно място вместо свежо късно лято настъпи застудяване – намек за напиращата да встъпи в права есен, а сетне и зима. Синоптиците предвиждаха значително спадане на температурите през следващите денонощия. Вече няколко години подред месец август поднасяше на София подобни изненади. Столицата кихаше и кашляше, проклинаше грипа, хремата и, съвсем парадоксално за случая, правителството.

В първата нощ след като студеният вятър, сякаш далечен разузнавач на зимата, захвана да мете улиците, полицията се радваше на голямо затишие откъм онзи тип прояви, които я интересуваха професионално. Патрулни коли кротко дремеха из кръстовища, катаджиите отвътре мързеливо изпровождаха с очи преминаващите нарядко таксита и пресмятаха идущите заплати.

Идилията на двамина от тях, киснещи на булевард „България“, бе прекъсната от фучащ джип „Гранд Чероки“. Луксозният автомобил идеше откъм квартал „Иван Вазов“ със сияещи фарове. Колата се движеше на зиг-заг, безгрижно пресичайки платната, цвилеше с гуми на мръсна газ, сетне изведнъж се давеше и запълзяваше като костенурка, чукаше с броня мантинелата, даваше заден и изобщо изпълняваше странни пируети.

Полицаите се спогледаха. И у двамата, освен всички други емоции, се пробуди жив интерес към промилите алкохолно съдържание в кръвта на любителя на висш пилотаж по пътищата. Кратки възклицания, и полицейската „Лада“ пиукна заканително със сирената си, запали буркана и изръмжа от място, за да пресече заплетения път на нарушителя. Той не направи опит да избяга. Подпря с лъскавия си борд колоната под моста до НДК и покорно зачака ченгетата.

Все още напрегнати – кой ли знае що за кретен седи вътре, – полицаите слязоха от колата си и приближиха джипа.

Вратата на водача бе отворена и те видяха, че шофьорът похърква с лице на волана.

Ченгетата поклатиха глави, след като порив на вятъра довя „аромата“ отвътре. Човекът в Черокито вероятно беше не просто пиян, ами сигурно бе строшил на задната седалка поне едно буре ракия. Или караше джибри.

Единият полицай почука с палката по стъклото. Шофьорът бавно извъртя лице към блюстителите на реда, без да отлепя глава от волана. От касетофона меко се лееше песен на Панайот Панайотов. Очите на водача плуваха в кръчмарски блясък. Той изломоти нещо и ченгето сбърчи нос.

– Олеле, господине – рече той и кимна на колегата си да дойде и да се полюбува на това чудо. Вторият полицай записа номера на колата и надникна от другата страна в джипа. Вдиша въздуха и се задави.

– Кха!… Май тука ще трябва да се мези през носа! Къде си тръгнал бе, приятел?!

Човекът се ухили, опита да се обърне към говорещия, но изглежда бузата му се бе настанила твърде удобно на кормилото и той само се размърда. Бе млад мъж, русоляв, добре облечен… пък я как се освинил, майко мила. Дали не е и дрогиран?

Фенерчето блесна в очите на нарушителя, той с малко закъснение измига и се намръщи, но беше достатъчно да се види, че зениците му реагират на светлината. Е, малко по-добре…

– Документите, моля – почти бащински, с измамна нежност в гласа каза първият полицай.

Шофьорът направи някакво сложно некоординирано движение с ръка и прошумоля:

– ’бкатааа…

Вторият полицай отвори вратата и измъкна документите от жабката, като измърмори:

– Нямаш толкова голям талон за дупката, която заслужаваш…

Пияният хлъцна и изненадващо отчетливо, макар и завалено, попита:

– Ааахх се’а? Кво ш’ праим?

– Ами познайте от три пъти, господине! – полицаят сложи ръце на кръста. Колегата му четеше името от книжката на светлината от лампите по булеварда.

– Мммного зле, ъй?…

– Ами зле зер. Много ти е кофти положението, господине…

– Ясен Живков Георгиев – прочете вторият полицай.

Идентифицираният злостен нарушител на правилника за движение по пътищата отново хлъцна, изгъргори нещо неразбираемо, но с виновен тон.

– Дааа… – повтори тъжно катаджията, като трескаво пресмяташе ползата от задържането на този тип Георгиев. – Много зле. Много ти е тежко положението. Книжката на трупчета. Акт. Неприятности. Леле-леле. Сериозна работа.

Водачът на Черокито с мъка отлепи лице от волана и немощно се простря на облегалката като парцален. Измуча. А сетне пак съвсем членоразделно зададе следващ, много правилен в ушите на ченгетата въпрос:

– Ми… нема ли начин да се оправиме, а, м’чета, ъй?

Полицаите си размениха бързи погледи.

– Не знам, не знам – с лицемерно съмнение рече първият катаджия. – Нарушението е много тежко. Опасно шофиране. Употреба на алкохол. Не знам.

– Еее… с’урно има нек’ъв начин? – упорстваше нарушителят.

Полицаят сметна, че няма нужда от протакане. Всичко беше ясно.

– Абе… дай по двайсет бона и бегай по живо по здраво. Ама с такси!

Георгиев някак закрепи тежката си глава върху дългия нестабилен врат и загледа катаджията иронично.

– П’тнайсе? На к’лпак?

– Двайсе. Дойче марки.

– Ако ги нямаш – додаде вторият полицай, – много зле.

– Ъ’вайсе… Д’бре. Хмъ.

Водачът на Черокито се подсмихна криво и се зае да бърка във вътрешния джоб на сакото. Полицаят с привидно безразличие плъзна взор наоколо.

Когато сведе очи към нарушителя, вместо протегнати банкноти той видя, че поотвърдялата от студения въздух ръка му показва служебна карта.

Ченгетата усетиха пот да се стича под мишниците им.

С пиянски извивки в гласа Георгиев заговори, като размахваше картата на Националната следствена служба пред издължените лица на униформените:

– Олеле, м’чета. Руш-вет-чета вземаме, ъй? Тц, тц, тц. Много зле ви е положението, много. Курупсисс… Корупция, да. Ай се’а да пишеме протоколчееее…

Той с мъка се измъкна от автомобила и разхвърля по капака книжа, които затисна от лакомия за игри вятър.

Развъртя като диригент тънка писалка и изломоти тържествуващо и ехидно:

– Ай се’а имена, звания, кое ре-пе-у сте… и тъй н’татък…

Ченгетата кисело го гледаха. Първият полицай пристъпи половин крачка към Георгиев, веещ се като байрак срещу поривите на вятъра, и почтително стабилизира мършавото му тяло, при което напипа под сакото му кобур на служебно оръжие:

– Абе… Добре де, колега… Няма ли начин да се оправиме, а? – заекна с надежда.

Георгиев се ухили до уши.

– Не знам, не знаааам…

It was two a.m. The city had fallen silent, largely due to the abrupt weather change that had followed the downpour. The sweltering heat had ended, and what replaced it was not a refreshing Indian summer but a cold spell – an intimation of the fall that pressed to enter into its rights. The meteorologists had forecast a significant drop in temperatures during the following days. For several years in a row, August offered such surprises to Sofia. The capital sneezed and coughed, cursed the flu, the cold and, paradoxically, the government.

During the first night when a cold wind, a vanguard scout of winter, began to sweep the streets, the police were enjoying a lull in those events that interested them professionally. Patrol cars took their quiet naps on intersections, the officers inside idly followed the occasional taxi and counted their forthcoming paychecks.

The idyll of a pair of them on Bulgaria Boulevard was shattered by the whiz of a Grand Cherokee jeep. The luxury vehicle came from the Ivan Vazov district, its lights blazing. It zigzagged, carelessly meandering over the lanes, its tires whining as the driver floored it. Then it would choke and start crawling like a turtle, nick the crash barrier, go into reverse, and generally perform all sorts of odd pirouettes.

The officers swapped glances. Both felt a surge of interest in the blood alcohol content of the road aerobatics aficionado. After a few brief exclamations, the police Lada beeped threateningly with its siren, turned on the beacon and roared in place so as to block the convoluted trajectory of the offender. The vehicle made no attempt to escape. It propped its side against the pillar of the bridge leading to the National Palace of Culture and obediently waited for the cops.

Still tense – who knew what sort of cretin sat inside – they got off and approached the jeep.

The driver’s door was open, and they saw that the driver was snoring, his face on the wheel.

The cops shook their heads when a whiff of wind wafted the odor from inside. The man in the Cherokee was likely not just drunk; he must have shattered a whole cask of rakia on the back seat. Or he was driving grape pomace.

One officer knocked on the window with his baton. The driver slowly turned his face to them, never ungluing his head from the wheel. The tape recorder sang a soft song by Panayot Panayotov. The driver’s eyes swam with a pub-crawl glint. The man babbled something, and the cop wrinkled his nose. “Wow, sir,” he said and beckoned to his colleague to come and relish the sight.

The second officer wrote down the number of the car and peered into the jeep from the other side, He inhaled and choked. “Kha! Guess we’ll have to measure through the nose here! Where’re you headed, pal?”

The man grinned, tried to face him, yet his cheek had settled rather cozily against the wheel, so he barely budged. He was a young man, blondish, well-dressed … and look how wasted he was, goodness. Could he be also stoned?

A flashlight flared at his eyes. After a certain delay, he blinked and frowned, but it had been enough to see that his pupils responded to light. Well, that was some improvement…

“Your papers, please,” said the first officer, almost fatherlike, with a deceptive gentleness.

The driver made a complex uncoordinated motion and babbled out, “De glox…”

The other officer opened the door and pulled the documents out of the glovebox, muttering, “Your license shouldn’t be revoked, it should be wrecked…”

The drunkard hiccuped and asked in a surprisingly distinct voice for all its slur, “Whaaaa naaa? Wha do we do?”

“Well, take three guesses, sir!” The officer placed his arms akimbo. His colleague struggled to read the name on the license in the light of the boulevard lamps.

“Vvvvverry bad, is’t?”

“Bad indeed. You’re in a pretty ugly fix, sir.”

“Yasen Zhivkov Georgiev,” the second officer finally managed.

The identified vile violator of the Traffic Ordinance hiccuped again, gargled something unintelligible yet obviously guilty.

“Yeah,” the officer said sadly, furiously calculating the benefits of apprehending this Georgiev fellow. “Very bad. A real fix. Your license up on blocks. A ticket. Trouble. My, my. It’s pretty somber.”

The Cherokee driver toiled to push his face off the wheel and listlessly sprawled against the seat. He bellowed. And then, quite articulately, asked the next question, the one the cops were waiting for. “So … can’t we jus’ fix it, guys, eh?”

The officers shot glances at each other.

“Dunno, dunno,” the first one said, all hypocritical hesitation. “It’s quite a grave offense. Dangerous driving. Under the influence. Dunno.”

“Aaaah … surely there mus’ be a way?” demanded the offender.

The officer decided this was no time to dally. It couldn’t get any clearer. “Well, give us twenty K each, and you can go, safe and sound. Just grab a taxi, ok!”

Georgiev somehow managed to steady his heavy head on his long unstable neck and stared at the officer ironically. “Fift’n? Apiece?”

“Twenty. Deutsche Marks.”

“If you haven’t got it,” added the second officer, “that’s too bad.”

“ ‘wenty? Okay… Hmmm.”

The Cherokee driver grinned wryly and fumbled inside the inner pocket of his jacket. The officer, ostensibly indifferent, let his eyes roam around.

When he returned them to the offender, rather than bills, the now-steady hand held an official ID.

The cops felt sweat break out under their armpits.

Drunken cadences in his voice, Georgiev spoke, brandishing the card of the National Investigation Service before the officers’ stretched faces. “My, my, guys. We ac-cept bribes, heh? Tsk, tsk, tsk. You’re in a very ugly fix, very. Corrupsis … corruption, yep. C’mon now, let’s write a report…”

He crawled out of the car and spread various papers onto its hood, pressing them with his weight against the impish wind.

Like a conductor, he waved a thin pen and blubbered out triumphantly and acidly, “Gimme your names, ranks, number of your district station, et cetera, et cetera.”

The cops regarded him sourly. The first officer stepped closer to Georgiev, who was fluttering in the wind like a banner, and respectfully steadied his thin body. His fingers felt the holster of an official firearm under the jacket.

“Err… Well then, colleague… can’t we just fix it?” he stammered hopefully.

Geogriev grinned ear to ear. “Dunno, dunno…”

…

Изникнаха внезапно. Нищо не предсказа появата им в прохладната нощ – нито повей, нито предчувствие. Нямаше ги преди момент, а изведнъж вече бяха тук всред не-светлинна имплозия. От точката на материализиране се втурна обемна инфразвукова ударна вълна. Мигновена вибрация сцепи на трески вековен бор и осея земята с телца на оказали се край дървото птици и горски животинки. След дълги секунди нечутата гръмотевица смути съня на хората в близките села. Но не тя ги събуди – отзвукът разлая кучета, дворни и бездомни псета се задавиха в див ужасѐн вой и врявата изкара навън не един разярен мъж по бели гащи и тояга в ръка.

Къде с вик и ругатни, къде със сънлива добра дума, и ето че нощната тишина отново пристъпи по тъмни планински поли, укроти пътища, поля и гори, застана пред огради и порти. Угаснаха електрически лампи в къщите, сънища като призрачни пеперуди кацнаха над топли възглавници и юргани. Само мишки човъркаха в килери и безброй часовници неуморно цъкаха във всеки заспал дом.

В епицентъра на кратката нощна суматоха мълчеше и вятърът, доскоро забавлявал се с вечните си облачни играчки. Отведнъж възникналата сред дърветата мъгла попиваше всеки шум. Тя лениво пълзеше на влакна, увиваше се около дънерите, овлажни кората им, изцеди се през храсти и вейки на млади фиданки, като остави по клонките и листата мънистени капки роса…

В средата на мъглата обилно кондензираше влага. Тя превърна петното оголена от имплозията земя в плосък кален кръг. В центъра му се гърчеха две голи страдащи същества. Тихите им стонове заглъхваха и скоро замряха. Избликналата при появата им пара се разсея. Блеснаха звезди и усуканият край Ал-Ринахаб Звезден дракон надзърна над Голямата мечка през короните на дърветата.

Пришълците лежаха неподвижно.

All of a sudden, they were there. Nothing foretold their appearance in the cool night – neither a gust of wind nor a premonition. An instant earlier, they had not been there, and now they were, amidst a non-light implosion. A three-dimensional infrasonic shock wave shot forth from the point of their materialization. An instantaneous vibration shattered the venerable fir into splinters and strewed the ground with the bodies of birds and forest animals that had been caught near the tree. Long seconds later, the silent thunder upset the sleep of people in the villages around. It was not what woke them up though – it was its reverberations that had the dogs barking, house-guards and street mongrels choking in a wild terrified whine. The tumult brought out more than one man in his underpants, fuming and swinging a stick.

Screams and swearing here, a sleepy kind word there, and the night hush stepped back down the mountain skirts, soothed roads, fields and woods, stood guard before fences and gates. Lights were turned off inside houses, dreams like spectral butterflies perched atop warm pillows and quilts. Only mice scratched inside larders, and countless clocks ticked tirelessly inside each sleeping house.

At the epicenter of the brief ruckus, the wind was silent too, no longer playing with his eternal cloud toys. The fog that had suddenly risen among the trees absorbed all noise. It drifted forward, its wisps coiling round the trunks, dampening their bark, seeping across bushes and sapling twigs, bathing boughs and leaves in beads of dew.

In the middle of the fog, vapor condensed heavily. It turned the spot of earth stripped bare by the implosion into a flat circle of mud. Two naked creatures wriggled at its center. Their soft moans gradually faded down and away. The steam that had gushed forth at their appearance now dispersed. Stars sparkled, and the Draco peeked over the Great Bear as it lay coiled around Alruccabah.

The newcomers lay still.