Триптих за Юнаци и злодеи
На Жасмина,
чийто глас още отеква
I. Център
Имало едно време един Юнак…
Всъщност не – Юнакиня била; а в разбързаните ни времена „едно време“ не е като едно време, та разказват, че я има и днес, още крачи сред нас и си пее, още търси да зърне каквото ние навярно не сме.
Ала, за да стане такава, ето какво ѝ се случило…
Имало едно време една Юнакиня. Наричали я Юна и възпявали младостта ѝ в легенди: как сразила Рогатош Безкръвни; как оставила Бладен и Бягащите бандити с по два здрави пръста, да не трябва друг да ги храни; как първа сред всички конфед’ски жени получила чин Юнакиня; как издирила и предала на конфед’ските стражи сам Нейсюх Неусетния…
В нея тлеело нещо – дали била тъй родена, или животът така я направил, никой врач не поискал да каже, – що изригвало в ненадейни моменти като буря от сриваща ярост. Тогава гласът ѝ смразявал, а който не рухвал пред него, рухвал, щом видел очите ѝ. Казват, че така побеждавала враговете си. Ала с времето се смирила и започнала да превръща гнева си на песни; и, лека-полека, се отказала от Юначните си дела. Още се чувала, тук и там, и в Отвъдното кралство дори: как си пее, да не стресне без време живинките по пътя си, да излее събиращата се мъка и радост. Ала все по-малко били вестите за появата ѝ в света, и все повече – легендите и лъжите.
Имало, пак по онуй време, и един злодей. Цяла Конфед’ия пропищяла от злодеянията му. Хвърлял отрова в конфед’ските извори, та людете, пили вода, три дни не можели да се трудят по людски, а топлели седалата на едните места. Отвличал конфед’ските вестоносци и ги оставял в несвяст и без памет, през седем провинции в осма. Веднъж дори ползвал таен прах, за да срути с гръм незапомнен съкровищницата на конфед’ско пристанище. Тъмна доба било и погинали само двамина: окъснял висш сановник и местен джебчия, който търсел подслон от дъжда. Но злочинството го отприщило сякаш: почнал да граби кервани, да насилва девойки, цяло село затрил в планините, говорят, изнамерил най-черна магия, що изпразнила за една нощ две големи хазни.
Пропищяла Конфед’ия, пратила подир него потери Юнаци. Всуе: потерите дирели тук, конфед’атите пропищявали там; потерите дирели там, а той се изгубвал за дълго. И после, едва ги разпуснели, за два дена три пъти удрял, в три различни конфед’ски земи.
Съвещали се конфед’ските власти, решили: ще пращат Юнаци сами, да проникнат по родните му места, сред далечната Дупкия, да разпитат местните хора, да открият следите му, да го хванат. Пратили, един подир друг, осем Юнака, кой от кой по-Юначни. Първият не се върнал; не се върнал и осмият.
Вместо тях се завърнала Юна. Чула била за безлюдното село и сама се предложила за Юнак-Преследвач. Властите, волю-неволю, склонили – не обичали гласовитата Юнакиня, дето все им задавала неуместни въпроси, нелепи такива, мъчни за отговор, и не спазвала заръките точно, ами по-инак, според неин някакъв ред – все едно по-добре преценявала що е право от сбраните мъдри мъже на Конфед’ия. Ала нямало що да сторят, нямали други Юнаци да жертват – пък и някои от тях затаили надежда да не я видят вече, непокорната дева Юнак.
За да бъде прикритието ѝ пълно – и понеже из Дупкия можело да се случат лоши неща на самичка жена, – тръгнала в мъжки одежди. Ала тръгнала чак след две зими; две зими първо учела дупкската реч и говорела със свои другари от оня край на света, и четяла книги за Дупкия и такива, написани от дупкейци, и попивала дупкско изкуство.
Дупкия, научила тя, всъщност се казвала Дъщия – „земята“ на дъщки език. Да протегнеш на дъщ ръка в поздрав значело да си тръгнеш безрък: дъщите се докосвали едва щом имали пълно доверие в другия, понякога – месеци след първата среща. И още, и още… Две зими ѝ трябвали да се готви; ала тя не бързала, нито значела нещо за нея насмешката в погледите на братята ѝ Юнаци – знаела, че това ще ѝ бъде последна задача, и ѝ се отдала с цяло сърце.
После, една зимна утрин, излязла от Конфед’ската библиотека, вдишала острия въздух дълбоко, дълбоко, и потеглила към съдбата си.
Щом пристигнала в Дъщия, си потърсила дом, и нови приятели, и прехрана. Учела дъщите на конфед’ски език и порядки, по-лесно да се оправят, когато са на гурбет. Учела ги да яздят на кон, за да смогват овреме да стигат от място на място в ширналите се градове на Конфед’ия. И участвала рамо до рамо с тях в делничния им труд и в празнуването: учела се от тях.
Три години отминали, за да я приемат за своя; и три още да попадне на диря от Дей. (Така казвали на злодея – истинското му име никой не знаел, затова го били кръстили на дъщкия бог на разрухата и градежа.)
Била зимна вечер, насред равно поле, додето ти стигат очите. И сняг – бял, чак синеещ от бяло; като вечер от приказка.
Юна, сгушила шия до шията на жребеца си, се носела накъдето я били упътили старейшините от близкото село, все доверени хора на Дей. Белите, чак сини снежинки милвали скулите ѝ и я връщали към отдавнашни мигове нежност, и я карали да забравя къде се е устремила.
Изведнъж една преспа изсвирила и жребецът на Юна замръзнал, ей така, сред галопа си. Юнакинята се търкулнала през врата му, оттласнала се от преспите още докато се въргаляла, и стъпила на крака, с учестен дъх, но ясни очи.
На десет крачки от нея стоял възрастен мъж, с черти нито остри, нито меки, ами изсечени, от скулптор, що не повтаря, и с умни очи – навярно някога нежни, само горящи сега. Щом ги видяла, Юна трепнала с болка. Спомнила си отдавна загубен човек, онзи, чиято загуба я направила Юна. Трепнала с болка – а болката е врата към гнева.
Той също се взирал в нея през парцалите сняг, и хем се намръщил, хем се засмял.
– Хубава стойка имаш… но не се бия с жени. Continue reading