И за да разнообразим настроението ;); и защото пред ден-два свърших с превода на „Патрул за ада: 2 в 1“ / Patrol to Hell: 2 in 1 – публикувам нещо, писано от… я да видим… 16-годишния Калин.

Из Приятелите: ЕДИН ДЕН ОТ ЖИВОТА НА НАЧИНАЕЩИЯ ПИСАТЕЛ, пардон, АВТОР НА КНИГИ-ИГРИ (ценз. вариант)

[-739]

Начинаещият писател, пардон, автор на книги-игри мъчително се мята по неудобното ъглесто легло, докато съзнанието му се колебае между съня и бълнуването. Отговорът, който слага край на колебанията и неосъзнатите страдания (за да постави началото на осъзнати такива), идва отвън – и съответно по най-нежелателен начин. Без крясък, но с тласък (даже понякога три) и трясък вратата широко се отваря <дано това не се повтаря след снощното „изясняване на отношенията“; за римата просто не можах да се сдържа> и в стаята надниква познато, злобно ухилено лице. Сатаната? Инквизиторът? Критикът <ужас!>? Обобщавайки с една дума – Съавторът. И тъй, вече познатият ни вие решете какъв с мъка отваря очите си, с нечовешки усилия на волята ги задържа така и с (изкуствено) бодър глас се заема да отговаря на отправените към него загрижени въпроси. От изкусно заучените реплики (не е вчерашен той, нито е от вчера в една къща със Съавтора) се разбира, че умее да щади чувствата на другите (пък били те и безчувствени) и в никакъв случай не би си позволил да изтрие искрената усмивка от нечие лице (пък била тя и злорада). Ето и въпросните реплики: не, не спи; да, наистина е буден; не, по никакъв начин не са го събудили; да, отдавна се е разсънил; не, въобще не са попречили на съня му. Накрая Съавторът се оттегля, доволен, че (отново) е проявил тактичност, и пропуска стопляща сърцето гледка – как главата на с нищо необезпокоения му другар безсилно се отпуска върху възглавницата. Първи забележителен момент от деня.

Следващите няколко часа не са свързани със съзидателна дейност, затова няма да се спираме върху тях. Нека надзърнем в стаята на бъдещия писател и така нататък, докато той „твори“. Отваряме безшумно вратата… и ставаме неволни свидетели на необичайни за човек на мисълта ловкост и бързина. Докато лявата ръка скатава под килима „Варварският бог“, дясната усърдно се хваща за молива, главата се надвесва над разтворената тетрадка и придобива замислено-отнесено изражение. Когато обаче ни вижда, нашият нов познат видимо се успокоява и дори ни намига съучастнически. После отново грабва книгата и се зачита вдъхновено, заемайки всевъзможни пози върху така некомфортното нощем легло. Накрая се заглежда в таблицата с числа, промърморва нещо подигравателно, става, оставя епичната творба върху стария раздрънкан телевизор („Книгите над всичко!“), разбира, че друго за четене не е останало, и след дълга вътрешна борба решава да отдаде дължимото внимание на така наречения Проект (наречен така най-вероятно защото ще си остане само проект). В какво се състои въпросната дейност <отделянето на внимание, де>? В: крачене насам-натам из стаята, съпроводено от скърцане и хлопане (и двата звукови ефекта се дължат на дъски, но от различно естество); лежане на леглото с (празен) поглед, вперен в тавана; съзерцаване през прозореца с (празен) поглед, вперен в далечината; съсредоточено почесване – по носа <„по“, понеже вариантът е цензуриран>, брадичката или „завихрянията“ (в зависимост от случая), скулите, бузите, главата, плешката и/или глезена; ожесточено ръфане на молива („Враг мой“); и прочие, и прочие. Най-сетне погледът на твореца се прояснява, ръката му със замах изписва нови две думи, които след задълбочен анализ биват изтрити заедно с предишните три, предни мислителят да изпадне в поредния трансцедентален <ако при съответната проверка се окаже, че съм объркал, това понятие изхвърча безвъзвратно от речника ми> унес… Втори забележителен момент от деня.

Пренасяме се още няколко часа напред, във времето след вечерята. Авторът има цял изминал ден зад гърба си и се чувства на върха на мисловните си сили. Вместо обаче да ги впрегне в творческа дейност, той се докача от ироничното подмятане на Съавтора (който явно изпитва същите чувства) и се впуска в предварително обречен спор. Сетен, разбит по всички показатели, обидено се прибира в стаята си. Не след дълго (препрочитане на това-онова) настроението му се оправя дотолкова, че съумява да завърже смислен разговор с неотдавнашния си враг номер едно <„смислен“ означава, че подигравките не надхвърлят 90 процента от общото количество реплики>. Обичайната последователност на темите е следната: стореното по книгите през деня (любопитното е, че успяват доста неща да се кажат…), възможностите за усъвършенстване, сюжетната линия, евентуалната реакция на издателството (от възхитена според автора до истерично-възторжена според Съавтора), някои нови далечни проекти (и тяхното моментално разпердушинване от страна на събеседника), размисли върху прочути и не дотам писатели и произведения (които почти винаги в крайна сметка се оказват пълни нещастници или недоразумения), мисли за живота въобще и накрая дълбокомислени разсъждения в областта на философията, метафизиката, теогонията, езотериката, религиите и футурологията. След всички чути и изречени мъдрости авторът си ляга със скромното впечатление, че е откривател ако не на Америка, то поне на истината за Големия Взрив – за да се събуди от гръмовен тропот и да се опули с изражение на бугъл <тази си я запазвам, дори и да я няма в тълковен речник> срещу познатата злобна усмивка… Пропуснахме в увлечението си да отбележим третия забележителен момент от деня. Вместо това отбелязваме края на нашата безкрайна история: НОВ ЦИКЪЛ.

Пояснение: Всички лица в гореизложеното описание – живи или (бъдещи) покойници – са плод на болна фантазия. Относно събитията, за нещастие, едва ли може да се твърди същото…

~ ~ ~

… Книги-игри – стари, нови, разсмиващи, разядосващи, всякакви – може да откриете на щанда на Александър Султанов (Ейдриън Уейн), на Панаира на книгата до неделя. Вижте.

Поради къси срокове уводът е после. Скачаме в същественото:

До 613 (продължаваме да събираме подписи) декември Инициативен комитет „Зелените алтернативи против АЕЦ“ трябва да събере 7000 подписа, за да може да се регистрира в Централната избирателна комисия като застъпник на алтернативна позиция в националния референдум на 27 януари 2013.¹

Ако, като мен, вярвате в правото ни да участваме в управлението на собствената си държава, моля подкрепете подписката. Бланката може да изтеглите от тук.

Попълнените бланки предавайте:
– в София на Кристина Димитрова (b.kikina -в- gmail.com), Борислав Сандов (borislav.sandov -в- gmail.com; 0887 096 757), Георги Стефанов (georgiceie -в- gmail.com) или на мен (kalin.nenov -в- gmail.com); или ги пъхнете под вратата на офиса на „Зелените“ (кв. Лозенец, ул. Бисер № 7) – до четвъртък
– по пощата, на адрес: София 1000. п.к. 975., „За Земята“; или на адрес: София 1000, п.к. 1554, Зелените – до сряда

Ако сте в София, може да се подпишете лично (до четвъртък):
– на щанд в подлеза при метростанция „СУ Св. Кл. Охридски“ от 14:30 до 19:30

Още за кампанията тук: http://stopatom.wordpress.com/2012/11/30/%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D0%B5%D1%88-%D0%BB%D0%B8-%D1%87%D0%B5/

И тук: http://www.facebook.com/ZeleniteAlternativi?fref=ts

Благодаря ви.

И минавам към личната част: Continue reading →

Четящи приятели,

Христо Блажев („Книголандия“) и Александър Кръстев („Аз чета“) ни канят да се включим в първото издание на читателските награди „Книга за теб“:

Категориите, в които ще можем да гласуваме, са:

• Най-добро издателство
• Най-добра детска книга
• Най-оригинална промоционална кампания
• Най-добра чуждестранна нехудожествена книга
• Най-добра чуждестранна художествена книга
• Най-добра нехудожествена книга от български автор
• Най-добра художествена книга от български автор
• Най-добра корица
• Най-добър превод

Пълните условия са тук. Ако нещо от прочетеното през изминалата година е отвлякло късче от сърцето и ума ви – участвайте! 🙂

Нуждаем ли се от Природата?

<2003>

През последните няколко години започнах да се питам кои страни от живота ми не зависят от Природата. Дишам въздуха на Земята и пия водата на Земята. Храната ми расте върху земната почва; дрехите ми са направени от земните растения и животните, които се хранят с тях. Домът ми е построен от плътта на Земята: от скалите и минералите, които извличаме от планетата си. Вещите ми, електричеството, което ползвам за готвене, за разходки в Мрежата и за написването на това есе, хартията, върху която изливам вътрешните си търсения – цялото ми съществуване е изградено върху и от ресурсите на Природата. Възможността да се любувам на Природата – на изяществото на водното конче, покоя на хилядолетната мура, палавите скокове на планински водопад – внася вдъхновението и размисъла, които превръщат живота ми в нещо повече от седемдесетгодишно упражнение по оцеляване. С осъзнаването на тези зависимости мислите ми лека-полека се изместиха от въпроса „Нуждаем ли се от Природата?“ към „Как да се отплатя на Природата за всичко, което ми е дала?“. По-долу ще се върна към него.

Малцина наши съвременници ще отрекат, че светът ни е изправен пред колосални екологични проблеми. Непредсказуеми засушавания и наводнения, намаляващи запаси на питейна вода, опустиняване на плодородни земи, замърсяване на въздуха, изчезване на растителни и животински видове и последващият срив на екосистеми – това са все последствия от настоящата властваща парадигма на човешко развитие, която е пренебрегвала, съзнателно или не, ролята или самото присъствие на Природата в битието ни.

Много хора таят надежда, че техническият прогрес и внедряването на технологиите в ежедневието ни ще ни помогнат да се справим с грозящите ни бедствия. С повишаването на жизнения стандарт, смятат те, можем да инвестираме повече средства в научно-техническия прогрес; а напредналите технологии ще ни позволят да създаваме нужните ни продукти по-евтино, по-бързо и с по-малко ресурси. Вече разполагаме със синтетични храни, дрехи и лекарства; измислили сме такива многофункционални материали като пластмасите; с подходящата технология един ден бихме могли сами да синтезираме въздуха и водата – или да дишаме, да утоляваме жаждата си с нещо съвсем различно. Генно модифицирани организми могат да бъдат приспособени към най-суровите природни условия – значи можем да решим проблема със световния глад. Технологиите до голяма степен биха могли да направят Природата ненужен елемент в човешкото битие, фактор, от който не зависим.

Аз откривам два пропуска в горните разсъждения. Първият заляга в основата на идеята за създаване на изкуствени материали. Пластмасите не се правят от вакуум – произвеждаме ги от нефт, земен газ и въглища, все ограничени, изчерпаеми природни ресурси. Маргаринът се прави от животински и растителни мазнини, а много от съвременните лекарства се извличат от билки и растения, взети от Природата. Преди да достигнем до полубожествената фаза, в която свободно ще преобразуваме енергия в материя и обратно и ще превръщаме един химичен елемент в друг при разходи, по-малки от цената на получените елементи, ще продължим да зависим от ресурсите на Природата. Ето защо дори от прагматична гледна точка е по-мъдро да си сътрудничим с Природата, вместо да я експлоатираме или заобикаляме.

Continue reading →

Достатъчно

<2007-02-21~22~23~25~26~04-02~06~09~16~17~10-30~11-16~23>

Сто демона има във мене,
сто бяса, бунни да бият.
Притихнали, чакат знамение
и чакат…                            
А аз си ги крия.

Това не е достатъчно.

~ ~ ~

Когато бях на седемнайсет, намериха ме „Падналите богове“ на Дейвид Зиндел. Тогава самият аз тъкмо започвах да се клатя и „Падналите богове“ бе книгата, която първа ме изтегли в орбита: издърпа ме над младата несигурност и отчаянието, неверието, че е възможно нещо не като това около мене, нещо друго; шокира ме (как инак, при история, която посвещава първите си двайсет страници на ритуал на обрязване) и обшири ума ми, без да са нужни наркотиците и симбиозните компютри, ползвани от бъдещите хора; и, може би най-трайното от всичко – отвлече сърцето ми.

Данло уи Соли Рингес, протагонистът на историята, светецът, мъченикът, нечовешкият (тези определения не съм си ги измислял, виждал съм ги в критиката) – Човекът, както го нарекох аз – ми даде много, което нямаше къде да взема от реалността си – не можех да открия в никой от човеците наоколо. У Данло видях немислимото дотогава съчетание от чувствителност и сила. Жадно прегърнах движещото го желание да обзре, вкуси, да се потопи във всичко – всяка умствена система, всеки религиозен мироглед, всяко усещане и обяснение, всяко човешко чувство, всяка мисъл, всеки акт; да ги приеме в себе си и да им каже: Да. Вие сте част от този свят и ваше право е да съществувате, и няма да ви отрека и да отвърна поглед, дори очите ми да изтекат от грозотата ви. Защото само щом обгърна цялото, сам бих могъл да бъда цял – човек. (Още тогава ме е боляло от всяко Не – което реже късче от Вселената и го потулва някъде, та да не пречи на теориите и желанията ни, да не грози света ни. Боляло ме е повече; сега разбирам, че това желание да отречеш и да отхвърлиш е също част от цялото, и постепенно се приучвам да му казвам Да.) Данло ме учеше на миротворчество, на справяне с конфликтите без нараняване, на обич без резерви и без вкопчване…

Тогава май за първи път открих какъв ще стана, щом порасна – човек.

(Някои се развиваме по-бавно, знаете.)

Оказа се, че „Падналите богове“ е само първа част от три; че цялото се казва „Реквием за Хомо сапиенс“; че очевидно няма да се появи на български – та значи ми е време да си го намеря на английски. Втората част, „Дивото“ (The Wild), бе даже още по-зашеметяваща. Данло уи Соли Рингес пое на път сред Космоса да търси лек за нелечима болест, пробудена в гените на народа му; и друг, срещу космическа цивилизация, взривяваща звезди, за да осигури енергия и суровини за вечно гладните си, вечно роящи се деца; и трети, който да възвърне спомените на психически насилената му любима; и заедно, отвъд и във това, да търси цялото.

Когато свърших с апогея в „Дивото“ – мига, в който Данло, вглеждайки се в себе си, слизайки все по-навътре, през неврони, молекули, атоми, субатомни частици, до съзнанието светлина, което свързва всичко и е всичко, – оставих книгата, излязох на една от моите любими усамотени поляни над морето и гледах нощта. Очите ми трябва да са били по-черни от черното в оня миг – тъй бяха зинали зениците ми, да изпият Цялото.

А после, на една от срещите в четвъртък, когато се събирахме с подобни чувстващи и търсещи приятели, побързах да го споделя: да проверя ще лумне ли и в техните очи, да видя колко сродни сме.

(Седем години по-късно, на четири континента, оставаме си сродни. Всеки от нас – Тобиас, Моника, Анна, Негар, Сузанне – е поливал желанието си да гледа света с немигащи очи, да търси зрънцето красота дори където винаги преди е виждал само пластовете мръсотия. А с поне трима от нас „Реквиемът“ се е сраснал и името на Данло още прелита помежду ни като електричество, като дума, която изчерпва хиляди други и ни уверява, че под всички наши нови пластове се знаем, съхранили сме същественото.)

Тогава исках да се запозная с Дейвид, човека зад героя Данло. Усещах, че такава наситеност, толкова екстаз не могат да не бъдат преживени лично, истински. Копнеех, алчно и неутолимо, да узная как – през какво трябва да преминеш, за да я постигнеш? Колко си загубил, за да я спечелиш? Как така я има някъде, а аз не мога да я видя в хората около мен? Има ли я – има ли го живия човек зад образа? Исках да поканя Дейвид като гост на европейския събор на фантастиката в Пловдив август 2004-а. Но обстоятелствата, както пеят Fates Warning, се наговориха и не се получи.

После, докато се борех с разочарованието си, осъзнах, че сам не съм бил готов за онази среща. Животът ми вече се люлееше с най-широкия мах на биполярното махало, и точно онова лято изобщо, ама изобщо не бях в състояние да възприемам или да задавам въпроси. Но има и друго: бях прочел финалната част на „Реквием за Хомо сапиенс“, „Война в рая“ (War in Heaven) – и знаех, че това не е достатъчно.

Continue reading →