Аз не съм Лукаса.

Аз не съм никой.

Никой не прекрачва два пъти портите на смъртта. Аз не съм никой. Аз преминах, а те ме изчакаха. Не искат да чакат, но ще ги накарам.

Студено, студено, студено, като реката. Някой викаше, вика ме, далеч назад на ръба на Лукаса. Но тогава не бях Лукаса. Аз съм рисунка, която е била дращена, драскана, изтрита отново. Далеч напред: звезда, пее, обещава да ми каже името ми, ако мога да я хвана навреме. Затова ли съм тук, бях тук? Трябва да бързам. Бързах ли?

Смъртта е едно никъде, очертано в светкавици. Помня. Студено не е никъде под краката ми, но ходех бързо, защото помня пътя. Сега има лица, преди имаше лица, плаващи в тъмата, между мен и звездата. Когато умра първия път, ще видя същите тия лица.

Тук долу в реката е тихо като тишина. Над мен, на повърхността, водата се зъби и къса, както ще ме разкъса, когато падна в челюстите ѝ. Ала в реката погледнах нагоре през покоя и виждам как лицата плават край мен, тъй много натежали, уморени лица от селото, които не би трябвало да ми се усмихват с такова нежно разбиране. Не би трябвало. Аз не съм никой.

I am no one.

No one can pass the gates of death twice. I am no one. I walked through, and they waited for me. They do not want to wait, but I will make them.

Cold, cold, cold, like the river. Someone was calling, is calling me, far behind on the edge of Lukassa. But I was not Lukassa then. I am a drawing that has been scratched out, scrawled over, erased again. Far ahead, a star, singing, promising to tell me my name if I can catch it in time. Is that why I am here, was here? I should hurry. Did I hurry?

Death is a nowhere lined with lightning. I remember. There is cold nowhere under my feet, but I walked swiftly, because I remember the way. There are faces now, there were faces before, flowing by in the dark, between me and the star. When I die the first time, I will see those same faces.

Down here in the riverbed, it is quiet as quiet. Above me, on the surface, the water snarls and tears, as it will tear me when I fall to its jaws. But in the riverbed, I looked up through stillness and watch the faces flowing past, so many heavy, weary village faces that should not smile at me with such tender knowledge. They should not do that. I am no one.

– Човек или лисица, ти си ми длъжник – продължих. – Знаеш, че си ми длъжник.

Мустакът му настръхна и той го зализа.

– Е, и ти си ми задължен, момче, с моята храна и вода в тумбака ти. Ако и да си ме спасил, направил си го случайно – и ти добре го знаеш, – но аз реших да ти помогна, когато можех да те оставя да си се мъчиш с умирачката. Не ловувам за никого, но ловувах за теб, така че сме квит в твоя и в моя свят.

И не пожела да каже ни дума повече, докато не приключихме с птицата и не заровихме останките, за да не оставим следа за милдасите.

– Ако искаш да измиеш лицето и лапите си – рекох тогава, – може да се обърна.

His mustache truly bristled, and he licked it down again. “Why, so are you in mine, boy, with my food and water in your belly. If you saved me indeed, you did it by chance — and well you know that — but I chose to help you, when I could have left you to get on about your business of dying. I hunt for no one, but I hunted for you, and so we are well quits in your world and mine.” And he would say nothing further until we had finished the bird and buried the scraps, to leave no trace for the Mildasis.

“If you want to wash your face and paws,” I said then, “I could look away.”

Не знаех какво да правя. Исках да намеря Росет, да му покажа какво става със слънцето, но той още беше зает някъде с Тикат. Гати Млечното око излезе и поприказвах с него, щото той мрази Шадри и никога не му казва как се измъквам от кухнята. Но той само повтаряше пак и пак колко го е страх от новолунието тая вечер. Пак и пак, като си въртеше бялото око:

– Не ми харесва да няма луна, не, не ми харесва. Трябва винаги да има луна, дори само късче, за да виждаш къде вървиш. Лошо е да гледаш нощта без луна.

Така че с него не беше голяма утеха.

После дойде старчето с червеното палто, а това беше утеха. Дойде късно следобед – всеки друг ден щеше вече да е по здрач. Беше обичайният час, когато идваше от Коркоруа, където живеел внук му, да поседи на приказка и пиво в механата. Знам го, защото Росет ми каза – бил съм в механата само веднъж, да разчистя след едно сбиване – и защото старецът приказваше с всички и познаваше всички, дори прислужничетата. Имаше шантав глас, от който наистина болеше, като го слушаш, все едно удряше нещо като онова място на лакътя, ама в главата ти. Но всички го харесваха, освен дебелака Карш.

Then the old man in the red coat came, and that was a comfort. He came in the afternoon, late — on any other day, it would have been already twilight. That was his usual hour to walk out from Corcorua, where his grandson lived, and sit a while chatting and drinking in the taproom. I know that because Rosseth told me — I was only once in the taproom, to clean up after a fight — and because that old man talked with everybody, he knew everybody, even potboys. He had a funny voice that really hurt to listen to, as though it kept hitting some kind of crazy-bone inside your head. But everybody liked him, except fat Karsh.

Много хора недолюбват болниците, но аз направо не ги понасям. Може би защото баща ми беше лекар, онколог, и когато бях малък, ме мъкнеше със себе си на визитации. Паркираше ме в закусвалнята – флуоресцентно чистилище, смърдящо на прегоряло кафе и страх – и отиваше да види пациентите си. „Връщам се след 20 минути“ – така казваше. Появяваше се след час-два, с извинително изражение. Един от пациентите му умрял. Те винаги умираха. При това все в болници. И така, осемгодишният ми мозък стигна до заключението, че ако просто избягвам болниците, никога няма да умра. Желязна логика. И като изключим счупения ми крак, когато бях на 17, успявах да я следвам.

До една топла августовска вечер, не много отдавна, когато се озовах в спешното отделение. Закара ме Майкъл, мой приятел, а аз седях до него, превит на две от болка. Първо си мислех, че е стомашно неразположение, но не приличаше на нито едно от предишните ми. Направиха ми снимки на рентген и скенер и след няколко дълги минути дежурният лекар влезе в стаята с мрачно изражение. Нещо не било наред, какво обаче, той не можел да каже точно. Угрижените бръчки по лицето му ме хвърлиха в паника. Хирургът вече бил на път. Наложило се да прекъснат вечерното му празненство, добави докторът, наслагвайки пласт вина върху ужаса ми. „Просто изчакайте тук“ – заръча ми, сякаш се бях засилил нанякъде с тръбичка, забодена в едната ми ръка, и загърнат в болничен халат, макар че „загърнат“ беше силно казано, а и „халат“ впрочем. Почти нищо не ме делеше от мразовития стерилен въздух в стаята.

Треперех, донякъде от студ, най-вече от страх. Дали е рак? Нещо по-лошо? Какво би могло да е по-лошо от рак? Все нещо трябва да има. Размишлявах над това, когато в стаята влезе сестра. Беше на моите години и съдейки по акцента ѝ, родом от Карибите или може би Западна Африка. Наведе се към мен, за да ми вземе кръв, и вероятно надуши страха ми, защото се спря, доближи се до ухото ми и каза, бавно и отчетливо, нещо, което никога няма да забравя: „Намерихте ли вече своя Бог?“.

Until one warm August evening, not that long ago, when I found myself in the emergency room. My friend Michael had driven me there, as I sat in the passenger seat, doubled over in pain. At first, I dismissed it as indigestion, but this was unlike any indigestion I had experienced before. They took some X-rays and CT scans, and a few long minutes later the ER doctor walked into the examination room, grim-faced. Something was wrong, though exactly what kind of wrong he couldn’t say. The lines of worry on his face sent a spike of panic through me. A surgeon was en route. They had to interrupt his dinner party, he said, thus layering my terror with a film of guilt. Just wait here, he instructed, as if I were going anywhere with an IV dangling from one arm and a hospital gown wrapped around me, though “wrapped” was an overstatement and, for that matter, so was “gown.” Little separated me from the chilly, sterile air of the examination room.

I was shivering, partly from the cold, mostly from fear. Is it cancer? Something worse? What, I wondered, is worse than cancer? There must be something worse than cancer. I was pondering what this might be when a nurse walked in. She was about my age and, judging from the accent, originally from the Caribbean, or maybe West Africa. She leaned over to draw blood and must have smelled my fear because she paused, maneuvered close to my ear and said, slowly and clearly, words I will never forget: “Have you found your God yet?”