Из „Песента на ханджията“

Из „Песента на ханджията“ / The Innkeeper’s Song

– Човек или лисица, ти си ми длъжник – продължих. – Знаеш, че си ми длъжник.

Мустакът му настръхна и той го зализа.

– Е, и ти си ми задължен, момче, с моята храна и вода в тумбака ти. Ако и да си ме спасил, направил си го случайно – и ти добре го знаеш, – но аз реших да ти помогна, когато можех да те оставя да си се мъчиш с умирачката. Не ловувам за никого, но ловувах за теб, така че сме квит в твоя и в моя свят.

И не пожела да каже ни дума повече, докато не приключихме с птицата и не заровихме останките, за да не оставим следа за милдасите.

– Ако искаш да измиеш лицето и лапите си – рекох тогава, – може да се обърна.

“Man or fox, you are in my debt,” I said. “You know you are in my debt.”

His mustache truly bristled, and he licked it down again. “Why, so are you in mine, boy, with my food and water in your belly. If you saved me indeed, you did it by chance — and well you know that — but I chose to help you, when I could have left you to get on about your business of dying. I hunt for no one, but I hunted for you, and so we are well quits in your world and mine.” And he would say nothing further until we had finished the bird and buried the scraps, to leave no trace for the Mildasis.

“If you want to wash your face and paws,” I said then, “I could look away.”

Continue reading

Англоезични публикации през 2013 година

Докладва агент Ненов:

През изтеклата 2013 година реализирахме 2, словом: две, публикации на текстове, преведени и редактирани или написани от участници във Фантазийската преводаческа академия.

Най-престижната ни публикация беше Asked the Soldier, “Who Called Me?” („И попита войникът: – Кой ме повика“) от Янчо Чолаков в електронното и хартиеното списание Nameless Digest #3, редом с автори като Mike Allen. В случай че широката общественост не се впечатли достатъчно, прилагаме (неизчерпателен) списък с държавите, в които съответното списание е било забелязано:

Continue reading

Из „Песента на ханджията“

Из „Песента на ханджията“/The Innkeeper’s Song

Не знаех какво да правя. Исках да намеря Росет, да му покажа какво става със слънцето, но той още беше зает някъде с Тикат. Гати Млечното око излезе и поприказвах с него, щото той мрази Шадри и никога не му казва как се измъквам от кухнята. Но той само повтаряше пак и пак колко го е страх от новолунието тая вечер. Пак и пак, като си въртеше бялото око:

– Не ми харесва да няма луна, не, не ми харесва. Трябва винаги да има луна, дори само късче, за да виждаш къде вървиш. Лошо е да гледаш нощта без луна.

Така че с него не беше голяма утеха.

После дойде старчето с червеното палто, а това беше утеха. Дойде късно следобед – всеки друг ден щеше вече да е по здрач. Беше обичайният час, когато идваше от Коркоруа, където живеел внук му, да поседи на приказка и пиво в механата. Знам го, защото Росет ми каза – бил съм в механата само веднъж, да разчистя след едно сбиване – и защото старецът приказваше с всички и познаваше всички, дори прислужничетата. Имаше шантав глас, от който наистина болеше, като го слушаш, все едно удряше нещо като онова място на лакътя, ама в главата ти. Но всички го харесваха, освен дебелака Карш.

I didn’t know what to do. I wanted to find Rosseth, to show him what was wrong with the sun, but he was still busy with Tikat somewhere. Gatti Milk-Eye came out, and I talked with him a little, because he hates Shadry and wouldn’t ever tell him about me running off from the kitchen. But all he could say, over and over, was how frightened he was of the new moon that night. Over and over, rolling his white eye — “I don’t like it when there is no moon, no, I don’t like it. There should always be a moon, just a little piece, so you can find your way be­tween things. Not good to see the night without a moon.” So it wasn’t any comfort to be with him.

Then the old man in the red coat came, and that was a comfort. He came in the afternoon, late — on any other day, it would have been already twilight. That was his usual hour to walk out from Corcorua, where his grandson lived, and sit a while chatting and drinking in the taproom. I know that because Rosseth told me — I was only once in the taproom, to clean up after a fight — and because that old man talked with everybody, he knew everybody, even potboys. He had a funny voice that really hurt to listen to, as though it kept hitting some kind of crazy-bone inside your head. But everybody liked him, except fat Karsh.

Continue reading

Из „Човек търси Бог“

Из „Човек търси Бог“/Man Seeks God

Много хора недолюбват болниците, но аз направо не ги понасям. Може би защото баща ми беше лекар, онколог, и когато бях малък, ме мъкнеше със себе си на визитации. Паркираше ме в закусвалнята – флуоресцентно чистилище, смърдящо на прегоряло кафе и страх – и отиваше да види пациентите си. „Връщам се след 20 минути“ – така казваше. Появяваше се след час-два, с извинително изражение. Един от пациентите му умрял. Те винаги умираха. При това все в болници. И така, осемгодишният ми мозък стигна до заключението, че ако просто избягвам болниците, никога няма да умра. Желязна логика. И като изключим счупения ми крак, когато бях на 17, успявах да я следвам.

До една топла августовска вечер, не много отдавна, когато се озовах в спешното отделение. Закара ме Майкъл, мой приятел, а аз седях до него, превит на две от болка. Първо си мислех, че е стомашно неразположение, но не приличаше на нито едно от предишните ми. Направиха ми снимки на рентген и скенер и след няколко дълги минути дежурният лекар влезе в стаята с мрачно изражение. Нещо не било наред, какво обаче, той не можел да каже точно. Угрижените бръчки по лицето му ме хвърлиха в паника. Хирургът вече бил на път. Наложило се да прекъснат вечерното му празненство, добави докторът, наслагвайки пласт вина върху ужаса ми. „Просто изчакайте тук“ – заръча ми, сякаш се бях засилил нанякъде с тръбичка, забодена в едната ми ръка, и загърнат в болничен халат, макар че „загърнат“ беше силно казано, а и „халат“ впрочем. Почти нищо не ме делеше от мразовития стерилен въздух в стаята.

Треперех, донякъде от студ, най-вече от страх. Дали е рак? Нещо по-лошо? Какво би могло да е по-лошо от рак? Все нещо трябва да има. Размишлявах над това, когато в стаята влезе сестра. Беше на моите години и съдейки по акцента ѝ, родом от Карибите или може би Западна Африка. Наведе се към мен, за да ми вземе кръв, и вероятно надуши страха ми, защото се спря, доближи се до ухото ми и каза, бавно и отчетливо, нещо, което никога няма да забравя: „Намерихте ли вече своя Бог?“.

NOBODY likes hospitals but I like them less than most. I think it’s because my father was a doctor, an oncologist, and when I was young he’d drag me along while he did his rounds. He’d park me in the cafeteria, a fluorescent purgatory that reeked of burnt coffee and fear, then go see his patients. “Be back in 20 minutes,” he’d say. An hour or two later he’d show up, apologetic. One of his patients had died. They always died. And they always died in hospitals. So, my eight-year-old brain concluded, if I just avoided hospitals I would never die. It was air-tight logic. And, aside from a broken leg at age 17, that’s what I managed to do.

Until one warm August evening, not that long ago, when I found myself in the emergency room. My friend Michael had driven me there, as I sat in the passenger seat, doubled over in pain. At first, I dismissed it as indigestion, but this was unlike any indigestion I had experienced before. They took some X-rays and CT scans, and a few long minutes later the ER doctor walked into the examination room, grim-faced. Something was wrong, though exactly what kind of wrong he couldn’t say. The lines of worry on his face sent a spike of panic through me. A surgeon was en route. They had to interrupt his dinner party, he said, thus layering my terror with a film of guilt. Just wait here, he instructed, as if I were going anywhere with an IV dangling from one arm and a hospital gown wrapped around me, though “wrapped” was an overstatement and, for that matter, so was “gown.” Little separated me from the chilly, sterile air of the examination room.

I was shivering, partly from the cold, mostly from fear. Is it cancer? Something worse? What, I wondered, is worse than cancer? There must be something worse than cancer. I was pondering what this might be when a nurse walked in. She was about my age and, judging from the accent, originally from the Caribbean, or maybe West Africa. She leaned over to draw blood and must have smelled my fear because she paused, maneuvered close to my ear and said, slowly and clearly, words I will never forget: “Have you found your God yet?”

Continue reading

Започваме обучение за редактори (от 16.02.)

Пишещи приятели,

В предговора на антологията „За спасяването на света“ посветих няколко думи на редакторите – тия позабравени, а тъй нужни участници в стигането на един текст до читателите:

Мили пишещи,
Търсете тоя ваш знаещ, усещащ, можещ приятел, който има търпение да чете умотворенията ви, има желание да ви дава насоки и препоръки, и има сила да търпи фасоните и фръцканията ви впоследствие. За вашето писане този човек (или хора, ако сте истински късметлии) е толкова важен, колкото спътника ви (най-близките приятели) за живота ви като цяло; и се открива и задържа със също толкова търпение и себеотдайност.

От следващата неделя, 16 февруари, с Човешката библиотека започваме обучение за редактори на художествена проза.

Continue reading