Много хора недолюбват болниците, но аз направо не ги понасям. Може би защото баща ми беше лекар, онколог, и когато бях малък, ме мъкнеше със себе си на визитации. Паркираше ме в закусвалнята – флуоресцентно чистилище, смърдящо на прегоряло кафе и страх – и отиваше да види пациентите си. „Връщам се след 20 минути“ – така казваше. Появяваше се след час-два, с извинително изражение. Един от пациентите му умрял. Те винаги умираха. При това все в болници. И така, осемгодишният ми мозък стигна до заключението, че ако просто избягвам болниците, никога няма да умра. Желязна логика. И като изключим счупения ми крак, когато бях на 17, успявах да я следвам.

До една топла августовска вечер, не много отдавна, когато се озовах в спешното отделение. Закара ме Майкъл, мой приятел, а аз седях до него, превит на две от болка. Първо си мислех, че е стомашно неразположение, но не приличаше на нито едно от предишните ми. Направиха ми снимки на рентген и скенер и след няколко дълги минути дежурният лекар влезе в стаята с мрачно изражение. Нещо не било наред, какво обаче, той не можел да каже точно. Угрижените бръчки по лицето му ме хвърлиха в паника. Хирургът вече бил на път. Наложило се да прекъснат вечерното му празненство, добави докторът, наслагвайки пласт вина върху ужаса ми. „Просто изчакайте тук“ – заръча ми, сякаш се бях засилил нанякъде с тръбичка, забодена в едната ми ръка, и загърнат в болничен халат, макар че „загърнат“ беше силно казано, а и „халат“ впрочем. Почти нищо не ме делеше от мразовития стерилен въздух в стаята.

Треперех, донякъде от студ, най-вече от страх. Дали е рак? Нещо по-лошо? Какво би могло да е по-лошо от рак? Все нещо трябва да има. Размишлявах над това, когато в стаята влезе сестра. Беше на моите години и съдейки по акцента ѝ, родом от Карибите или може би Западна Африка. Наведе се към мен, за да ми вземе кръв, и вероятно надуши страха ми, защото се спря, доближи се до ухото ми и каза, бавно и отчетливо, нещо, което никога няма да забравя: „Намерихте ли вече своя Бог?“.

Until one warm August evening, not that long ago, when I found myself in the emergency room. My friend Michael had driven me there, as I sat in the passenger seat, doubled over in pain. At first, I dismissed it as indigestion, but this was unlike any indigestion I had experienced before. They took some X-rays and CT scans, and a few long minutes later the ER doctor walked into the examination room, grim-faced. Something was wrong, though exactly what kind of wrong he couldn’t say. The lines of worry on his face sent a spike of panic through me. A surgeon was en route. They had to interrupt his dinner party, he said, thus layering my terror with a film of guilt. Just wait here, he instructed, as if I were going anywhere with an IV dangling from one arm and a hospital gown wrapped around me, though “wrapped” was an overstatement and, for that matter, so was “gown.” Little separated me from the chilly, sterile air of the examination room.

I was shivering, partly from the cold, mostly from fear. Is it cancer? Something worse? What, I wondered, is worse than cancer? There must be something worse than cancer. I was pondering what this might be when a nurse walked in. She was about my age and, judging from the accent, originally from the Caribbean, or maybe West Africa. She leaned over to draw blood and must have smelled my fear because she paused, maneuvered close to my ear and said, slowly and clearly, words I will never forget: “Have you found your God yet?”