Из „Песента на ханджията“/The Innkeeper’s Song
| Колкото и да бързах, се заредувахме да ходим, за да щадим коня ми; и имаше дни в онази грозна земя, когато и двете вървяхме. Ако е за храна, мога да живея с много малко, щом се налага – не дълго, но за известно време – и толкова по-добре, защото Лукаса ядеше, не просто като здравото дете, което си бе, а сякаш само ядейки почти до припадък, можеше да си напомни, че е истински жива в тялото си. И аз съм била така, за храната и не само.
Вода. Не познавам земя, където да не мога да намеря вода –там, където съм родена, двегодишно дете може да я подуши тъй лесно, колкото вечерята. Изобщо не е толкова трудно, колкото мислят повечето хора, но повечето хора мислят за намиране на вода едва когато вече са изпаднали в паниката на жаждата и не мислят ясно за каквото и да било. Ала тази Пустош беше най-близкото, което съм виждала до пълна суша, и ако зелената диря, светеща все по-бледо всяка нощ, понякога не пресичаше пътя на подземен поток, Лукаса и аз можеше да се озовем в голяма беда. Дори и така, най-често водата ни стигаше да поддържаме коня и да не оставим устите и гърлата си да се спарят в горящия въздух. Как се справяше момъкът, представа си нямам. Щом се заизкачвахме, земята се пооправи, макар и не много. Имаше повече вода, имаше птици и зайци за лов и лек ветрец започна да се смилява над нас по малко. Ала още на първата нощ вече не различавах зелената диря и заплаках от ярост, щом Лукаса заспа, тъй като знаех, че още е там, още се опитва да ме отведе до мястото, където моят приятел ме чака, но е твърде избледняла дори за моя взор. Пътят, доколкото го имаше, се разклоняваше и разпридаше, и цепеше непрекъснато, бягайки във всяка възможна посока: нагоре по тесни дерета, опасни заради катурнати канари; надолу и надалеч в нарядко обрасли оврази; в кръг подир кръг през безкрайни хълмове, половината продълбани от стари свлачища; и всичките или кой да е – верният път, ако мен питаш. Разчитах на късмета си и на факта, че желанията на един магьосник добиват плът в света: онова, което някой от тези хора иска да ти каже, съществува, като ябълката или камъка, независимо дали магьосникът има сила да ти го покаже отчетливо. Можех само да се надявам, че |
As frantic for speed as I was, we began to walk by turns, to spare my horse; and there came days in that ugly land when we both walked. As for food, I can live on very little when I have to — not forever, but for a while — which was fortunate, because Lukassa ate, not merely like the healthy child she was, but as though only by eating almost to sickness could she remind herself that she was truly alive in her own body. I have been just so myself, over food and more.
Water. I have never known country where I could not find water — where I was born, a two-year-old can smell it as easily as dinner. It is not nearly as hard as most people think, but most people only think about finding water when they are already in a panic of thirst and not thinking well about anything. But those Barrens came as close as ever I saw to being completely dry, and if it had not been that the green trail, glimmering more faintly every night, sometimes crossed the course of an underground trickle, Lukassa and I might have been in serious trouble. As it was, most times we had enough to keep the horse going and our mouths and throats from closing against the burning air. How that boy following managed, I have no idea. When we began climbing, the country improved, though not by much. There was more water, there were birds and rabbits to snare, and a small, small wind began to pity us just a bit. But from our first night, I could no longer make out the green trail, and I wept with rage when Lukassa was asleep, because I knew that it was still there, still trying to lead me to where my friend waited, but grown too weak now for even my eyes. The road, such as it was, forked and frayed and split constantly, going off in every possible direction: up box canyons, treacherous with tumbled stones; down and away into thinly wooded gullies; around and around through endless foothills, half of them sheared away by old landslides, and any or all of them the right path to take, for all I knew. I trusted to my luck, and to the fact that a wizard’s desires have body in the world: what one of those people wants to tell you exists, like a stone or an apple, whether or not the wizard has the strength to make you see it plainly. I |
