Из „Справедливост“, Дейвид Брин

Из „Справедливост“ / Justice

Роланд скоро откри с какво можеха да помогнат новобранци в такава мисия.

„Естествено“ – помисли си той, примирявайки се, че едва е подушил дълбините на изтощението, което му готвеха Мироопазващите сили. Докато теглеха шейсеткилограмови бивници нагоре по стръмната рампа, той и редник Шмид знаеха, че са важни парченца от добре смазана, високоефективна, бързореагираща сила, чиито световни задължения се простираха от полюс до полюс. Ролята им не беше тъй бляскава като на полевите инспектори, бродещи из Сибир, Синцзян и Уайоминг, контролиращи съглашения за контрол на въоръженията. Или на малцината смелчаги, които пазеха гневни опълченци в Бразилия и Аржентина да не се хванат за гушите. Или дори на офицерите, които щяха да опишат и заведат тазвечерната плячка. Но все пак, както ефрейтор Ву все им повтаряше, има и служба, която включва само сумтене и пот.

Роланд се опитваше да не показва, че му е неловко да работи с Шмид. Все пак високият кльощав алпиец още не е бил роден, когато Швейцарската война е опустошила по-голямата част от Централна Европа, пък и никой не си избираше откъде е. Роланд се постара да го приеме като западноавстриец и да забрави миналото.

А и Шмид със сигурност говореше английски добре. Всъщност по-добре от повечето стари дружки на Роланд в Блумингтън.

Roland soon discovered just what use recruits were on a mission like this.

Sure enough, he thought, resigned that he had only begun plumbing the depths of exhaustion the Peacekeeping Forces had in store for him. Hauling sixty-kilo tusks up the steep ramp, he and Private Schmidt knew they were important pieces in a well-tuned, highly efficient, rapid-deployment force whose worldwide duties stretched from pole to pole. Their part was less glamorous than the on-site inspectors prowling Siberia and Sinkiang and Wyoming, enforcing arms control pacts. Or the brave few keeping angry militias in Brazil and Argentina from each others’ throats. Or even the officers tagging and inventorying tonight’s booty. But after all, as Corporal Wu told them repeatedly, they also serve who only grunt and sweat.

Roland tried not to show any discomfort working with Schmidt. After all, the tall, skinny alpine boy hadn’t even been born yet when the Helvetian War laid waste to much of Central Europe, and anyway you couldn’t exactly choose your background. Roland made an effort to accept him as a native of “West Austria”, and forget the past.

One thing, Schmidt sure spoke English well. Better, in fact, than most of Roland’s old gang back in Bloomington.

Continue reading

Нагоре и надолу, по спиралата

Преводът ми на разказа „Само двама“ от Агоп Мелконян, Just the Two, е отличен в конкурс на фондация „Елизабет Костова“ и избран за публикуване в американското списание Words without Borders.

Беше ми неописуема радост да се окажа в компанията на двама толкова утвърдени преводачи като Анджела Родел и Питър Скип; и дваж по-голяма – че един от най-топлите текстове на Агоп ще стигне до нови читатели.

Сърдечно благодаря на Людмила Мелконян и Мирослав Пенков за подкрепата и насърчението.

Continue reading

Из „Последният еднорог“

Из „Последният еднорог“ / The Last Unicorn

Питър С. Бийгъл

Новото стихотворение бе замислено като секстина1 и главата на принц Лир щастливо подрънкваше, докато той жонглираше с крайните думи, качвайки се към стаята си. „Ще оставя първото пред вратата ù – рече си, – а другите ще запазя за утре.“ Тъкмо премисляше първоначалното си решение да не подписва творбите си, и си играеше с псевдоними като „Рицарят на сенките“ и Le Chevalier Mal-Aimé2, когато зави зад един ъгъл и се сблъска с лейди Амалтея. Тя бързо се спускаше в тъмното и щом го видя, издаде странен, блеещ звук и замръзна, три стъпала над него.

Носеше роба, която един от стражите на краля бе откраднал за нея от Хагсгейт. Косата ù бе разпусната, а ходилата – боси, и при вида ù на стълбите такава скръб близна костите на принц Лир, че той захвърли и стиховете, и стремленията си и дори се обърна да побегне. Но принцът бе герой във всяко отношение, затова смело се завъртя обратно и рече спокойно и изискано:

– Добра да е вечерта ви, милейди.

Лейди Амалтея се взря в него през мрака и протегна ръка, но я отдръпна, преди да го докосне.

– Кой си ти? – прошепна тя. – Рук?

– Аз съм Лир – отговори той, внезапно уплашен. – Не ме ли познавате?

Тя отстъпи заднешком и принцът си помисли, че стъпките ù са плавни като на дива твар и дори че навежда глава като козите или сърните.

– Аз съм Лир – повтори той.

– Старицата – промълви лейди Амалтея. – Луната изгасна. Ах!

Тя потръпна, а после очите ù го познаха. Но цялото ù тяло още бе подивяло и плахо и тя не се приближи повече.

The new poem was meant to be a sestina, and Prince Lír’s head was jangling happily as he juggled the end words on his way up the stairs to his chamber. “I will leave the first one at her door,” he thought, “and save the others until tomorrow.” He was debating his original decision against signing his work, and playing with such pen names as “The Knight of the Shadows,” and “Le Chevalier Mal-Aimé,” when he turned a corner and met the Lady Amalthea. She was coming down quickly in the dark, and when she saw him she made a strange, bleating sound and stood still, three steps above him.

She wore a robe that one of the king’s men had stolen for her in Hagsgate. Her hair was down, and her feet were bare, and the sight of her on the stair sent such sorrow licking along Prince Lír’s bones that he dropped his poems and his pretenses together and actually turned to run. But he was a hero in all ways, and he turned bravely back to face her, saying in a calm and courtly manner, “Give you good evening, my lady.”

The Lady Amalthea stared at him through the gloom, putting out a hand, but drawing it back before she touched him. “Who are you?” she whispered. “Are you Rukh?”

“I’m Lír,” he answered, suddenly frightened. “Don’t you know me?” But she backed away, and it seemed to the prince that her steps were as flowing as an animal’s, and that she even lowered her head in the way of a goat or a deer. He said, “I’m Lír.”

“The old woman,” said the Lady Amalthea. “The moon went out. Ah!” She shivered once, and then her eyes recognized him. But all her body was still wild and watchful, and she came no nearer to him.

Continue reading

Редакторски: Из „Песента на ханджията“

Из „Песента на ханджията/ The Innkeeper’s Song

Аз не съм Лукаса.

Аз не съм никой.

Никой не прекрачва два пъти портите на смъртта. Аз не съм никой. Аз преминах, а те ме изчакаха. Не искат да чакат, но ще ги накарам.

Студено, студено, студено, като реката. Някой викаше, вика ме, далеч назад на ръба на Лукаса. Но тогава не бях Лукаса. Аз съм рисунка, която е била дращена, драскана, изтрита отново. Далеч напред: звезда, пее, обещава да ми каже името ми, ако мога да я хвана навреме. Затова ли съм тук, бях тук? Трябва да бързам. Бързах ли?

Смъртта е едно никъде, очертано в светкавици. Помня. Студено не е никъде под краката ми, но ходех бързо, защото помня пътя. Сега има лица, преди имаше лица, плаващи в тъмата, между мен и звездата. Когато умра първия път, ще видя същите тия лица.

Тук долу в реката е тихо като тишина. Над мен, на повърхността, водата се зъби и къса, както ще ме разкъса, когато падна в челюстите ѝ. Ала в реката погледнах нагоре през покоя и виждам как лицата плават край мен, тъй много натежали, уморени лица от селото, които не би трябвало да ми се усмихват с такова нежно разбиране. Не би трябвало. Аз не съм никой.

I am not Lukassa.

I am no one.

No one can pass the gates of death twice. I am no one. I walked through, and they waited for me. They do not want to wait, but I will make them.

Cold, cold, cold, like the river. Someone was calling, is calling me, far behind on the edge of Lukassa. But I was not Lukassa then. I am a drawing that has been scratched out, scrawled over, erased again. Far ahead, a star, singing, promising to tell me my name if I can catch it in time. Is that why I am here, was here? I should hurry. Did I hurry?

Death is a nowhere lined with lightning. I remember. There is cold nowhere under my feet, but I walked swiftly, because I remember the way. There are faces now, there were faces before, flowing by in the dark, between me and the star. When I die the first time, I will see those same faces.

Down here in the riverbed, it is quiet as quiet. Above me, on the surface, the water snarls and tears, as it will tear me when I fall to its jaws. But in the riverbed, I looked up through stillness and watch the faces flowing past, so many heavy, weary village faces that should not smile at me with such tender knowledge. They should not do that. I am no one.

Continue reading

Из „Песента на ханджията“

Из „Песента на ханджията“ / The Innkeeper’s Song

– Човек или лисица, ти си ми длъжник – продължих. – Знаеш, че си ми длъжник.

Мустакът му настръхна и той го зализа.

– Е, и ти си ми задължен, момче, с моята храна и вода в тумбака ти. Ако и да си ме спасил, направил си го случайно – и ти добре го знаеш, – но аз реших да ти помогна, когато можех да те оставя да си се мъчиш с умирачката. Не ловувам за никого, но ловувах за теб, така че сме квит в твоя и в моя свят.

И не пожела да каже ни дума повече, докато не приключихме с птицата и не заровихме останките, за да не оставим следа за милдасите.

– Ако искаш да измиеш лицето и лапите си – рекох тогава, – може да се обърна.

“Man or fox, you are in my debt,” I said. “You know you are in my debt.”

His mustache truly bristled, and he licked it down again. “Why, so are you in mine, boy, with my food and water in your belly. If you saved me indeed, you did it by chance — and well you know that — but I chose to help you, when I could have left you to get on about your business of dying. I hunt for no one, but I hunted for you, and so we are well quits in your world and mine.” And he would say nothing further until we had finished the bird and buried the scraps, to leave no trace for the Mildasis.

“If you want to wash your face and paws,” I said then, “I could look away.”

Continue reading