Из „Сивият път: Наследникът“

Из Сивият път: Наследникът“ / The Grey Road: The Scion

… но крал от мен не става. Знам добре,
крале на тоя свят е имало различни:
развратни и благоприлични,
сърца от злато и коварни твари,
предатели и искрени другари,
страхливци и безумни храбреци,
глупаци, лунатици, мъдреци,
ала в едно са те обединени –
с корона на главата са родени.
На крал такъв аз преданост дължа,
а другото нарича се лъжа.
… No king am I. I know too well
The many shapes a king can take:
Some lecherous and others chaste,
With hearts of gold or evil ways,
Vile traitors or trustworthy mates,
Fainthearted, recklessly courageous,
Buffoons, or lunatics, or sages,
But one thing has defined them all:
That none of them were crownless born.
To such a king I bow my head.
Alas, deception is the rest.

Continue reading

Publications: “The Keresztury TVirs” and “Just the Two”

The previous months saw the publications of two translations done by members of the Fantasia Translation Academy:

  • Ivan Popov’s “The Keresztury TVirs” appeared in the May 2015 issue of Sci Phi Journal, in a joint translation by Vladimir Poleganov, the author and myself;
  • my translation of Agop Melkonyan’s “Just the Two” was selected as one of the four winning entries in the contest organized by Elizabeth Kostova Foundation and appeared in the May 2015 issue of Words without Borders.

I highly recommend Sci Phi Journal for everyone whose thinking processes are in need of a reboot (or merely a boot 😀 ). As for the pieces in Words without Borders, I’m just beginning to sample them.

Continue reading

Из „Сума: 40 истории от отвъдното“

Из „Сума: 40 истории от отвъдното“ / Sum: Forty Tales from the Afterlives

Огледала

Когато си мислиш, че си умрял, всъщност не си. Смъртта е двуетапен процес; и мястото, където се събуждаш след последния си дъх, е нещо като Чистилище: не се чувстваш мъртъв, не изглеждаш мъртъв и всъщност не си. Все още.

Може би си си мислил, че отвъдният живот ще бъде нещо като мека бяла светлина или блещукащ океан, или като да се носиш сред музика. Но погледнат по-отблизо, отвъдният живот напомня усещането да се изправиш твърде рязко: за един замаян момент забравяш кой си, къде си, всички лични детайли от живота си. А оттук нататък става още по-странно.

Най-напред всичко потъмнява по ослепително ярък начин и усещаш как задръжките ти плавно се отмиват, отмива се и силата ти да направиш каквото и да било по въпроса. Започваш да губиш егото си и това фино се преплита с изчезването на гордостта ти. После губиш спомените за теб самия.

Губиш себе си, но, изглежда, ти е все едно. Сега от тебе е останала само малка част, същината ти: чистото съзнание, голо като бебе.

За да разбереш смисъла на отвъдното, трябва да си спомниш, че всеки човек е като кристал с много фасетки. И тъй като винаги си живял в собствената си глава, много по-добре си виждал истината за другите, отколкото себе си. И така си насочвал живота си с помощта на други, които са ти държали огледала. Хората са хвалели добрите ти качества и са критикували лошите ти навици, и гледните им точки – често изненадващи за теб – са ти помагали да ръководиш живота си. Познавал си себе си толкова малко, че винаги си се изненадвал как изглеждаш на снимки или как звучиш в гласовата поща.

Така голяма част от съществуванието ти е протекло през очите, ушите и пръстите на други. И сега, когато напусна Земята, те съхраняват пръснати по цял свят глави.

Тук, в Чистилището, са събрани всички хора, с които някога си общувал. Пръснатите твои части са прибрани, споени и обединени. Пред теб вдигат огледала. Вече без привилегията на филтрите, виждаш себе си ясно за първи път. И тъкмо това те довършва.

Mirrors

When you think you’ve died, you haven’t actually died. Death is a two-stage process, and where you wake up after your last breath is something of a Purgatory: you don’t feel dead, you don’t look dead, and in fact you are not dead. Yet.

Perhaps you thought the afterlife would be something like a soft white light, or a glistening ocean, or floating in music. But the afterlife more closely resembles the feeling of standing up too quickly: for a confused moment, you forget who you are, where you are, all the personal details of your life. And it only gets stranger from here.

First, everything becomes dark in a blindingly bright way, and you feel a smooth stripping away of your inhibitions and a washing away of your power to do anything about it. You start to lose your ego, which is intricately related to the spiriting away of your pride. And then you lose your self-referential memories.

You’re losing you, but you don’t seem to care. There’s only a little bit of you remaining now, the core of you: naked consciousness, bare as a baby.

To understand the meaning of this afterlife, you must remember that everyone is multifaceted. And since you always lived inside your own head, you were much better at seeing the truth about others than you ever were at seeing yourself. So you navigated your life with the help of others who held up mirrors for you. People praised your good qualities and criticized your bad habits, and these perspectives—often surprising to you—helped you to guide your life. So poorly did you know yourself that you were always surprised at how you looked in photographs or how you sounded on voice mail.

In this way, much of your existence took place in the eyes, ears, and fingertips of others. And now that you’ve left the Earth, you are stored in scattered heads around the globe.

Here in this Purgatory, all the people with whom you’ve ever come in contact are gathered. The scattered bits of you are collected, pooled, and unified. The mirrors are held up in front of you. Without the benefit of filtration, you see yourself clearly for the first time. And that is what finally kills you.

Continue reading

Из „Последният еднорог“

Из „Последният еднорог“ / The Last Unicorn

Питър С. Бийгъл

Новото стихотворение бе замислено като секстина1 и главата на принц Лир щастливо подрънкваше, докато той жонглираше с крайните думи, качвайки се към стаята си. „Ще оставя първото пред вратата ù – рече си, – а другите ще запазя за утре.“ Тъкмо премисляше първоначалното си решение да не подписва творбите си, и си играеше с псевдоними като „Рицарят на сенките“ и Le Chevalier Mal-Aimé2, когато зави зад един ъгъл и се сблъска с лейди Амалтея. Тя бързо се спускаше в тъмното и щом го видя, издаде странен, блеещ звук и замръзна, три стъпала над него.

Носеше роба, която един от стражите на краля бе откраднал за нея от Хагсгейт. Косата ù бе разпусната, а ходилата – боси, и при вида ù на стълбите такава скръб близна костите на принц Лир, че той захвърли и стиховете, и стремленията си и дори се обърна да побегне. Но принцът бе герой във всяко отношение, затова смело се завъртя обратно и рече спокойно и изискано:

– Добра да е вечерта ви, милейди.

Лейди Амалтея се взря в него през мрака и протегна ръка, но я отдръпна, преди да го докосне.

– Кой си ти? – прошепна тя. – Рук?

– Аз съм Лир – отговори той, внезапно уплашен. – Не ме ли познавате?

Тя отстъпи заднешком и принцът си помисли, че стъпките ù са плавни като на дива твар и дори че навежда глава като козите или сърните.

– Аз съм Лир – повтори той.

– Старицата – промълви лейди Амалтея. – Луната изгасна. Ах!

Тя потръпна, а после очите ù го познаха. Но цялото ù тяло още бе подивяло и плахо и тя не се приближи повече.

The new poem was meant to be a sestina, and Prince Lír’s head was jangling happily as he juggled the end words on his way up the stairs to his chamber. “I will leave the first one at her door,” he thought, “and save the others until tomorrow.” He was debating his original decision against signing his work, and playing with such pen names as “The Knight of the Shadows,” and “Le Chevalier Mal-Aimé,” when he turned a corner and met the Lady Amalthea. She was coming down quickly in the dark, and when she saw him she made a strange, bleating sound and stood still, three steps above him.

She wore a robe that one of the king’s men had stolen for her in Hagsgate. Her hair was down, and her feet were bare, and the sight of her on the stair sent such sorrow licking along Prince Lír’s bones that he dropped his poems and his pretenses together and actually turned to run. But he was a hero in all ways, and he turned bravely back to face her, saying in a calm and courtly manner, “Give you good evening, my lady.”

The Lady Amalthea stared at him through the gloom, putting out a hand, but drawing it back before she touched him. “Who are you?” she whispered. “Are you Rukh?”

“I’m Lír,” he answered, suddenly frightened. “Don’t you know me?” But she backed away, and it seemed to the prince that her steps were as flowing as an animal’s, and that she even lowered her head in the way of a goat or a deer. He said, “I’m Lír.”

“The old woman,” said the Lady Amalthea. “The moon went out. Ah!” She shivered once, and then her eyes recognized him. But all her body was still wild and watchful, and she came no nearer to him.

Continue reading