Готвя този запис от няколко години… и най-сетне имам повод да го публикувам. 🙂
Последна актуализация: 27.09.2025 г.
Най-лесният начин е с новото мобилно приложение на WWF „Защити гората“. Инсталирайте го и следвайте указанията вътре.
Ако нямате удобно устройство (NB: приложението изисква Android версия 6 или по-висока), ето как да действате „ръчно“:
1. С излизането на „Приказки за Юнаци и злодеи: втори“ в ЧоБи вече официално съм автор на трилогия. Мислил ли си е някой някога? 😀
(Всъщност първата приказка за Юна се появи през 2006-а. Дванадесет години са си дълъг път…)
2. Мечтаете ли си за бъдеще, в което… ами всъщност да ви се живее? А за хората, дето го съграждат – още сега, сред нас?
Ако и пишете – участвайте в конкурса „Изгревът на следващото“ до 1 юни. Ще ви четем аз и още десет страстно развълнувани човеци. 🙂
Принцесата, просякът и патерицата
<2006-11-03>
За Ally
(Отчасти вдъхновено от „Танц с вятъра“ на Алекс Султанов)
Белите, бели, чак сини снежинки милвали страните ѝ, а косите ѝ се веели с гривата на коня във виолетовата вечер. И хем се била унесла в мечтата за замък-дом и топло огнище, хем препускала устремно, право напред, като зимния вихър…
Просякът се надигнал сред преспите, облакътил се удобно на патерицата си и я загледал изпод качулката.
„Накъде ли отива? – помислил си. – Какво ли я чака?“ И: „Къде ли се носи, сега?“ В очите му лумнало весело пламъче.
Една ръка се протегнала изпод гънките на окъсаното му наметало, поднесла кафява кха-тайтска пръчица към процепа на качулката, а после я измъкнала, пламнала. Зимният вихър се завъртял и грабнал искрица от пръчицата: люляково ухание, по-виолетово от зрака наоколо. И тая искрица уж плавно се плъзнала през сребристата* пелена, но настигнала коня и конничката насред галопа им, потанцувала в гривата и косите, а накрая се кротнала току зад лявото ухо на принцесата и я сепнала с пролетния си лъх. Разтворила принцесата очи, големи, големи, чак кладенчови, и видяла:
снежинките, една с една нееднакви;
преспите, сгушени по дърветата;
белия дъх на жребеца си;
замъка и огнището, принцовете и просяците, които виелицата рисува със сняг…
Просякът се усмихнал, наместил тиарата на главата си и завъртял патерицата, за да подкоси коня** на първия преследвач.
* А иначе: посребрялата.
** А иначе: пумата.
Нещо нежно
<2003-07-16>
Искам да напиша нещо нежно,
дето ще достигне теб, и теб, и теб
– всички ви желая да достигна.
Искам да направя нещо нежно,
дето ще помилва не едно лице
– всички ви желая да помилвам.
Искам да говоря без „обаче“.
Искам да не ми тежи страхът,
че ще бъда неразбран, или накриво.
Да ви дам каквото имам,
без да съжалявам, никой щом не взима.
Искам да ви върна
онова, което си ми дала/си ми дал,
смесвайки го с нещо мое.
И така да ходя
– с пръсти за докосване
– с скули за помилване
– с Обич за споделяне
Стихия
<2005-02-07~08~09~10>
Сто демона дебнат във мене,
сто бяса, бунни да бият.
Притихнали, чакат знамение
и чакат…
А аз си ги крия.
Могъщо животно е конят:
ритник – и оттатък отлиташ.
А в мене стотина се гонят.
… Гнева ми ли ще изпитваш?
Сто хали, атланти, фурии
бесуват и сила ми стичат,
и чакат – стаени стихии.
… А аз съм роден да Обичам…
Фантазиец
<2003-07-24~08-22~23>
„Фантазиец“ е […] онзи, когото дори постоянно да гледаш, пак няма да успееш да обзреш, понеже пламъкът на промяната е по-бърз от импулса по зрителния нерв.
Калин от май две хиляди и трета
не е Калин от януари
не е Калин от Бостън девет осем
не е Калин от прогимназията
не е Калин от вчера вечер
не е Калин, завършил „Фантазиец“
не е…
Примигваш – вече съм различен.
Уж гледаш мен, а виждаш някой друг.
Разбраният Калин морално остарява,
новосъздаденият ти се подиграва
с усмивка, канеща да разбереш
(най-най-чаровната, коя му се отдава),
че продължава Промянопроцесът.
Калин, когото помниш, си замина;
Калин, когото виждаш, го смени.
И ако същностното се запази,
съзря ли колко още се роди?
Недей да ме вкалъпваш
– вКалини ме
– обзри ме с всичките си сетива.
Здрависай новото – и прегърни ме
… най-лесно ще ти е да стигнеш Същността.
Планината днес е затворена
<2005-02-13~03-??>
Планината днес е затворена.
Стига толкова постмодернизъм
– дай ми чувството непресторено,
не изящния си словизъм.
На реката разцъфва руслото
в бели лилии, лотоси лилави.
Забрави за момент за челото
– дух вдъхни; покажи, че си жилаво.
Меки повеи милват дъбравите.
Приласкали са сенките странници.
Вечерта бособроди в моравите.
Нека Пинче ти е наставница.