Не знаех какво да правя. Исках да намеря Росет, да му покажа какво става със слънцето, но той още беше зает някъде с Тикат. Гати Млечното око излезе и поприказвах с него, щото той мрази Шадри и никога не му казва как се измъквам от кухнята. Но той само повтаряше пак и пак колко го е страх от новолунието тая вечер. Пак и пак, като си въртеше бялото око:

– Не ми харесва да няма луна, не, не ми харесва. Трябва винаги да има луна, дори само късче, за да виждаш къде вървиш. Лошо е да гледаш нощта без луна.

Така че с него не беше голяма утеха.

После дойде старчето с червеното палто, а това беше утеха. Дойде късно следобед – всеки друг ден щеше вече да е по здрач. Беше обичайният час, когато идваше от Коркоруа, където живеел внук му, да поседи на приказка и пиво в механата. Знам го, защото Росет ми каза – бил съм в механата само веднъж, да разчистя след едно сбиване – и защото старецът приказваше с всички и познаваше всички, дори прислужничетата. Имаше шантав глас, от който наистина болеше, като го слушаш, все едно удряше нещо като онова място на лакътя, ама в главата ти. Но всички го харесваха, освен дебелака Карш.

Then the old man in the red coat came, and that was a comfort. He came in the afternoon, late — on any other day, it would have been already twilight. That was his usual hour to walk out from Corcorua, where his grandson lived, and sit a while chatting and drinking in the taproom. I know that because Rosseth told me — I was only once in the taproom, to clean up after a fight — and because that old man talked with everybody, he knew everybody, even potboys. He had a funny voice that really hurt to listen to, as though it kept hitting some kind of crazy-bone inside your head. But everybody liked him, except fat Karsh.

Много хора недолюбват болниците, но аз направо не ги понасям. Може би защото баща ми беше лекар, онколог, и когато бях малък, ме мъкнеше със себе си на визитации. Паркираше ме в закусвалнята – флуоресцентно чистилище, смърдящо на прегоряло кафе и страх – и отиваше да види пациентите си. „Връщам се след 20 минути“ – така казваше. Появяваше се след час-два, с извинително изражение. Един от пациентите му умрял. Те винаги умираха. При това все в болници. И така, осемгодишният ми мозък стигна до заключението, че ако просто избягвам болниците, никога няма да умра. Желязна логика. И като изключим счупения ми крак, когато бях на 17, успявах да я следвам.

До една топла августовска вечер, не много отдавна, когато се озовах в спешното отделение. Закара ме Майкъл, мой приятел, а аз седях до него, превит на две от болка. Първо си мислех, че е стомашно неразположение, но не приличаше на нито едно от предишните ми. Направиха ми снимки на рентген и скенер и след няколко дълги минути дежурният лекар влезе в стаята с мрачно изражение. Нещо не било наред, какво обаче, той не можел да каже точно. Угрижените бръчки по лицето му ме хвърлиха в паника. Хирургът вече бил на път. Наложило се да прекъснат вечерното му празненство, добави докторът, наслагвайки пласт вина върху ужаса ми. „Просто изчакайте тук“ – заръча ми, сякаш се бях засилил нанякъде с тръбичка, забодена в едната ми ръка, и загърнат в болничен халат, макар че „загърнат“ беше силно казано, а и „халат“ впрочем. Почти нищо не ме делеше от мразовития стерилен въздух в стаята.

Треперех, донякъде от студ, най-вече от страх. Дали е рак? Нещо по-лошо? Какво би могло да е по-лошо от рак? Все нещо трябва да има. Размишлявах над това, когато в стаята влезе сестра. Беше на моите години и съдейки по акцента ѝ, родом от Карибите или може би Западна Африка. Наведе се към мен, за да ми вземе кръв, и вероятно надуши страха ми, защото се спря, доближи се до ухото ми и каза, бавно и отчетливо, нещо, което никога няма да забравя: „Намерихте ли вече своя Бог?“.

Until one warm August evening, not that long ago, when I found myself in the emergency room. My friend Michael had driven me there, as I sat in the passenger seat, doubled over in pain. At first, I dismissed it as indigestion, but this was unlike any indigestion I had experienced before. They took some X-rays and CT scans, and a few long minutes later the ER doctor walked into the examination room, grim-faced. Something was wrong, though exactly what kind of wrong he couldn’t say. The lines of worry on his face sent a spike of panic through me. A surgeon was en route. They had to interrupt his dinner party, he said, thus layering my terror with a film of guilt. Just wait here, he instructed, as if I were going anywhere with an IV dangling from one arm and a hospital gown wrapped around me, though “wrapped” was an overstatement and, for that matter, so was “gown.” Little separated me from the chilly, sterile air of the examination room.

I was shivering, partly from the cold, mostly from fear. Is it cancer? Something worse? What, I wondered, is worse than cancer? There must be something worse than cancer. I was pondering what this might be when a nurse walked in. She was about my age and, judging from the accent, originally from the Caribbean, or maybe West Africa. She leaned over to draw blood and must have smelled my fear because she paused, maneuvered close to my ear and said, slowly and clearly, words I will never forget: “Have you found your God yet?”