Огледала

Когато си мислиш, че си умрял, всъщност не си. Смъртта е двуетапен процес; и мястото, където се събуждаш след последния си дъх, е нещо като Чистилище: не се чувстваш мъртъв, не изглеждаш мъртъв и всъщност не си. Все още.

Може би си си мислил, че отвъдният живот ще бъде нещо като мека бяла светлина или блещукащ океан, или като да се носиш сред музика. Но погледнат по-отблизо, отвъдният живот напомня усещането да се изправиш твърде рязко: за един замаян момент забравяш кой си, къде си, всички лични детайли от живота си. А оттук нататък става още по-странно.

Най-напред всичко потъмнява по ослепително ярък начин и усещаш как задръжките ти плавно се отмиват, отмива се и силата ти да направиш каквото и да било по въпроса. Започваш да губиш егото си и това фино се преплита с изчезването на гордостта ти. После губиш спомените за теб самия.

Губиш себе си, но, изглежда, ти е все едно. Сега от тебе е останала само малка част, същината ти: чистото съзнание, голо като бебе.

За да разбереш смисъла на отвъдното, трябва да си спомниш, че всеки човек е като кристал с много фасетки. И тъй като винаги си живял в собствената си глава, много по-добре си виждал истината за другите, отколкото себе си. И така си насочвал живота си с помощта на други, които са ти държали огледала. Хората са хвалели добрите ти качества и са критикували лошите ти навици, и гледните им точки – често изненадващи за теб – са ти помагали да ръководиш живота си. Познавал си себе си толкова малко, че винаги си се изненадвал как изглеждаш на снимки или как звучиш в гласовата поща.

Така голяма част от съществуванието ти е протекло през очите, ушите и пръстите на други. И сега, когато напусна Земята, те съхраняват пръснати по цял свят глави.

Тук, в Чистилището, са събрани всички хора, с които някога си общувал. Пръснатите твои части са прибрани, споени и обединени. Пред теб вдигат огледала. Вече без привилегията на филтрите, виждаш себе си ясно за първи път. И тъкмо това те довършва.

Mirrors

When you think you’ve died, you haven’t actually died. Death is a two-stage process, and where you wake up after your last breath is something of a Purgatory: you don’t feel dead, you don’t look dead, and in fact you are not dead. Yet.

Perhaps you thought the afterlife would be something like a soft white light, or a glistening ocean, or floating in music. But the afterlife more closely resembles the feeling of standing up too quickly: for a confused moment, you forget who you are, where you are, all the personal details of your life. And it only gets stranger from here.

First, everything becomes dark in a blindingly bright way, and you feel a smooth stripping away of your inhibitions and a washing away of your power to do anything about it. You start to lose your ego, which is intricately related to the spiriting away of your pride. And then you lose your self-referential memories.

You’re losing you, but you don’t seem to care. There’s only a little bit of you remaining now, the core of you: naked consciousness, bare as a baby.

To understand the meaning of this afterlife, you must remember that everyone is multifaceted. And since you always lived inside your own head, you were much better at seeing the truth about others than you ever were at seeing yourself. So you navigated your life with the help of others who held up mirrors for you. People praised your good qualities and criticized your bad habits, and these perspectives—often surprising to you—helped you to guide your life. So poorly did you know yourself that you were always surprised at how you looked in photographs or how you sounded on voice mail.

In this way, much of your existence took place in the eyes, ears, and fingertips of others. And now that you’ve left the Earth, you are stored in scattered heads around the globe.

Here in this Purgatory, all the people with whom you’ve ever come in contact are gathered. The scattered bits of you are collected, pooled, and unified. The mirrors are held up in front of you. Without the benefit of filtration, you see yourself clearly for the first time. And that is what finally kills you.

Роланд скоро откри с какво можеха да помогнат новобранци в такава мисия.

„Естествено“ – помисли си той, примирявайки се, че едва е подушил дълбините на изтощението, което му готвеха Мироопазващите сили. Докато теглеха шейсеткилограмови бивници нагоре по стръмната рампа, той и редник Шмид знаеха, че са важни парченца от добре смазана, високоефективна, бързореагираща сила, чиито световни задължения се простираха от полюс до полюс. Ролята им не беше тъй бляскава като на полевите инспектори, бродещи из Сибир, Синцзян и Уайоминг, контролиращи съглашения за контрол на въоръженията. Или на малцината смелчаги, които пазеха гневни опълченци в Бразилия и Аржентина да не се хванат за гушите. Или дори на офицерите, които щяха да опишат и заведат тазвечерната плячка. Но все пак, както ефрейтор Ву все им повтаряше, има и служба, която включва само сумтене и пот.

Роланд се опитваше да не показва, че му е неловко да работи с Шмид. Все пак високият кльощав алпиец още не е бил роден, когато Швейцарската война е опустошила по-голямата част от Централна Европа, пък и никой не си избираше откъде е. Роланд се постара да го приеме като западноавстриец и да забрави миналото.

А и Шмид със сигурност говореше английски добре. Всъщност по-добре от повечето стари дружки на Роланд в Блумингтън.

Sure enough, he thought, resigned that he had only begun plumbing the depths of exhaustion the Peacekeeping Forces had in store for him. Hauling sixty-kilo tusks up the steep ramp, he and Private Schmidt knew they were important pieces in a well-tuned, highly efficient, rapid-deployment force whose worldwide duties stretched from pole to pole. Their part was less glamorous than the on-site inspectors prowling Siberia and Sinkiang and Wyoming, enforcing arms control pacts. Or the brave few keeping angry militias in Brazil and Argentina from each others’ throats. Or even the officers tagging and inventorying tonight’s booty. But after all, as Corporal Wu told them repeatedly, they also serve who only grunt and sweat.

Roland tried not to show any discomfort working with Schmidt. After all, the tall, skinny alpine boy hadn’t even been born yet when the Helvetian War laid waste to much of Central Europe, and anyway you couldn’t exactly choose your background. Roland made an effort to accept him as a native of “West Austria”, and forget the past.

One thing, Schmidt sure spoke English well. Better, in fact, than most of Roland’s old gang back in Bloomington.

Носеше роба, която един от стражите на краля бе откраднал за нея от Хагсгейт. Косата ù бе разпусната, а ходилата – боси, и при вида ù на стълбите такава скръб близна костите на принц Лир, че той захвърли и стиховете, и стремленията си и дори се обърна да побегне. Но принцът бе герой във всяко отношение, затова смело се завъртя обратно и рече спокойно и изискано:

– Добра да е вечерта ви, милейди.

Лейди Амалтея се взря в него през мрака и протегна ръка, но я отдръпна, преди да го докосне.

– Кой си ти? – прошепна тя. – Рук?

– Аз съм Лир – отговори той, внезапно уплашен. – Не ме ли познавате?

Тя отстъпи заднешком и принцът си помисли, че стъпките ù са плавни като на дива твар и дори че навежда глава като козите или сърните.

– Аз съм Лир – повтори той.

– Старицата – промълви лейди Амалтея. – Луната изгасна. Ах!

Тя потръпна, а после очите ù го познаха. Но цялото ù тяло още бе подивяло и плахо и тя не се приближи повече.

She wore a robe that one of the king’s men had stolen for her in Hagsgate. Her hair was down, and her feet were bare, and the sight of her on the stair sent such sorrow licking along Prince Lír’s bones that he dropped his poems and his pretenses together and actually turned to run. But he was a hero in all ways, and he turned bravely back to face her, saying in a calm and courtly manner, “Give you good evening, my lady.”

The Lady Amalthea stared at him through the gloom, putting out a hand, but drawing it back before she touched him. “Who are you?” she whispered. “Are you Rukh?”

“I’m Lír,” he answered, suddenly frightened. “Don’t you know me?” But she backed away, and it seemed to the prince that her steps were as flowing as an animal’s, and that she even lowered her head in the way of a goat or a deer. He said, “I’m Lír.”

“The old woman,” said the Lady Amalthea. “The moon went out. Ah!” She shivered once, and then her eyes recognized him. But all her body was still wild and watchful, and she came no nearer to him.