Из „Бленуващите кристали“/The Dreaming Jewels
Теодор Стърджън
|
– Аз съм Бъни – каза момичето до него. Беше пълничка – не дебела като Хавана, а закръглена – закръглена като топка масло, с опъната кожа. Кожата ѝ имаше цвета на плътта и кръвта – само розово без никакво жълто. Косата ѝ беше бяла като памук, но лъскава, а очите ѝ – необикновено рубинени, като на бял заек. Имаше гласче като на комар и почти свръхзвуков кикот, който тъкмо звънтеше. Едва стигаше до рамото на Хорти, макар че седяха еднакво високо. Беше несъразмерна само в това отношение: с дългия си торс и късите си крачка. – А това е Зийна. Хорти обърна поглед към нея и се задави. Тя беше най-красивото малко произведение на изкуството, което някога бе виждал. Тъмната ѝ коса сияеше, сияеха и очите ѝ, а лицето ѝ се спускаше отвесно от слепоочието до бузата и се заобляше от бузата до брадичката, гладко и плавно. Под мургавата ѝ кожа искреше дълбока свежа руменина, като сенките между листенцата на роза. Носеше тъмно червило, почти керемидено; заради него и тъмната ѝ кожа бялото на очите ѝ светеше като фар. Роклята ѝ бе с широка яка, която покриваше раменете ѝ, и деколте, което слизаше почти до талията. Въпросното деколте за първи път разкри на Хорти, че тези хлапета, Хавана и Бъни, и Зийна, изобщо не бяха хлапета. Бъни бе закръглена като момиченце, като кученце, спокойно можеше да бъде даже четиригодишно девойче – или момче. Ала Зийна имаше гърди, истински, стегнати, плътни, открояващи се гърди. Хорти се загледа в тях, а после и в трите дребни лица, сякаш лицата, които беше видял преди, бяха изчезнали и ги бяха заместили други. Обмисленото, уверено изразяване на Хавана и пурите му бяха неговите белези за зрялост, а албиноската Бъни със сигурност щеше да извади всеки момент някакво подобно свидетелство. – Неговото име няма да ви го кажа – заяви Хавана. – Тъкмо ще си избира ново, считано отсега. Нал’ тъй, хлапе? – Ами… – запъна се Хорти, който още се бореше със странната промяна в преценките, които си бе изградил за тези хора. – Ами, да, мисля. – Сладък е – възкликна Бъни. – Знаеш ли, хлапе? – Тя нададе едва доловимия си кикот. – Сладък си. Хорти откри, че пак гледа гърдите на Зийна, и бузите му пламнаха. – Не го дразни – каза Зийна. Бяха първите нейни думи… Един от най-ранните спомени на Хорти съдържаше стъбълце папур, което лежеше на брега на крайморско поточе. Тогава той едва прохождаше и тъмнокафявата наденичка на папура на върха на сухото жълто стебло изглеждаше твърда и крехка. Без да я вдига, Хорти беше прокарал пръсти по нея и откритието, че не е суха съчка, а кадифе, му дойде като шок. Изпита същия шок, когато чу гласа на Зийна за пръв път. (…) |
“I’m Bunny,” said the girl next to him. She was plump — not fat like Havana, but round — butter-ball round, skin-tight round. Her flesh was flesh colored and blood-colored — all pink with no yellow about it. Her hair was as white as cotton, but glossy, and her eyes were the extraordinary ruby of a white rabbit’s. She had a little midge of a voice and an all but ultrasonic giggle, which she used now. She stood barely as high as his shoulder, though they sat at the same height. She was out of proportion only in this one fact of the long torso and the short legs. “An’ this is Zena.” Horty turned his gaze full on her and gulped. She was the most beautiful little work of art he had ever seen in his life. Her dark hair shone, and her eyes shone too, and her head planed from temple to cheek, curved from cheek to chin, softly and smoothly. Her skin was tanned over a deep, fresh glow like the pink shadows between the petals of a rose. The lipstick she chose was dark, nearly a brown red; that and the dark skin made the whites of her eyes like beacons. She wore a dress with a wide collar that lay back on her shoulders, and a neckline that dropped almost to her waist. That neckline told Horty for the very first time that these kids, Havana and Bunny and Zena, weren’t kids at all. Bunny was girl-curved, puppy-fat curved, the way even a four year-old girl — or boy — might be. But Zena had breasts, real, taut, firm, separate breasts. He looked at them and then at the three small faces, as if the faces he had seen before had disappeared and were replaced by new ones. Havana’s studied, self-assured speech and his cigars were his badges of maturity, and albino Bunny would certainly show some such emblem in a minute. “I won’t tell you his name,” said Havana. “He’s fixin’ to get a new one, as of now. Right, kid?” “Well,” said Horty, still struggling with the strange shifting of estimated place these people had made within him, “Well, I guess so.” “He’s cute,” said Bunny. “You know that, kid?” She uttered her almost inaudible giggle. “You’re cute.” Horty found himself looking at Zena’s breasts again and his cheeks flamed. “Don’t rib him,” said Zena. It was the first time she had spoken … One of the earliest things Horty could remember was a cattail stalk he had seen lying on the bank of a tidal creek. He was only a toddler then, and the dark brown sausage of the cat-tail fastened to its dry yellow stem had seemed a hard and brittle thing. He had, without picking it up, run his fingers down its length, and the fact that it was not dried wood, but velvet, was a thrilling shock. He had such a shock now, hearing Zena’s voice for the first time. (…) |
|
Сезоните отминаваха и настъпваха и други промени. Зийна вече много рядко четеше на глас. Тя слушаше музика или свиреше на китара, или се занимаваше с трика и трикове, мълчаливо, а Хорти, проснат на леглото си, подпираше с една ръка брадичката си, а с другата отгръщаше страници. Очите му се местеха четири или пет пъти, за да обходят всяка страница, а разгръщането им беше ритмичен шепот. Книгите бяха по избор на Зийна, а самата тя вече не разбираше почти никоя от тях. Хорти поемаше знанието от тях, вдишваше го, складираше го, картотекираше го. Понякога тя смаяно се взираше в него, удивена, че това е Хорти… Хлапенцето, момиченцето, което след броени минути щеше да пее заедно с нея „Йоделин джайв“ на платформата. Хлапенцето, което се кикотеше на грубиянските шеги на Луизианеца Джак в готварницата и помагаше на Лорелай да нахлузи късите си ездачески трика. И в същото време, още кикотейки се или плямпайки за пайети и сутиени, Хлапенцето беше Хорти, който взимаше някой любовен роман с гърдеста обложка и потъваше в езотеричната материя, която се криеше вътре – под фалшивите корици: микробиология, генетика, ракови изследвания, диетология, морфология, ендокринология. Той никога не обсъждаше прочетеното, никога, поне наглед, не го оценяваше. Просто го съхраняваше – всяка страница, всяка схема, всяка дума от всяка книга, донесена му от нея. Помагаше ѝ да им слага фалшиви корици, помагаше ѝ да се отърве от книгите, след като ги е прочел – те повече никога не му трябваха за справки, – и нито веднъж не я попита защо го правят. Човешките дела отказват да бъдат прости… човешките цели отказват да бъдат ясни. Зийна се бе посветила на задачата си, но намеренията ѝ бяха осеяни и опръскани с догадки и незнание, и бремето не беше леко. Дъждът яростно блъскаше по караваната в тъмните часове преди развиделяване, а в августовския въздух се бе промъкнал октомврийски хлад. Капките плющяха и свистяха като бурята, която Зийна тъй често усещаше в ума на Людоеда. Наоколо ѝ беше циркът. Той бе наоколо ѝ в спомените ѝ, за повече години, отколкото ѝ се искаше да брои. Циркът си беше свят, добър свят, ала изискваше горчива отплата, задето ѝ бе предоставил място, на което да принадлежи. Самият факт, че тя принадлежеше тук, означаваше поток от опулени очи и изопнати показалци: „Ти си различна. Ти си различна.“ „Урод!“ Тя се завъртя неспокойно. Филми и любовни песни, романи и пиеси… имаше там жена – и я наричаха „фина“, – която можеше да прекоси стаята с пет крачки, вместо с петнайсет, да обхване топката на вратата с една малка ръка. Тя се качваше във влаковете, вместо да се изкатерва като някакво животинче, ползваше вилица в ресторант, без да криви уста. И получаваха обич, тези жени. Получаваха обич и имаха избор. Проблемите в избора им бяха изтънчени проблеми, лесни проблеми – разлики у мъже, така несъществени, че нямаше как да са важни. Не им се налагаше да вдигнат очи към мъжа и първо да си помислят, преди всичко останало: „Какво ли значи за него това, че съм урод?“ Зийна бе малка, малка в толкова много отношения. Малка и глупава. Единственото, което бе успяла да обикне, сега бе изложила на смъртна опасност. Бе направила каквото може, но нямаше как да узнае дали е правилно. Тя се разплака, беззвучно. Хорти нямаше как да я е чул, но се оказа до нея. Той се вмъкна в леглото ѝ. Зийна ахна и за миг не можа да изпусне дъха през пулсиращото си гърло. После го хвана за раменете, обърна го наобратно. Притисна гърди към топлия му гръб, кръстоса ръце връз гърдите му. Придърпа го близо, близо, докато чу как дъхът му свисти в ноздрите. Лежаха и не помръдваха, свити, прилепнали като две лъжици. – Не мърдай, Хорти. Не казвай нищо. Дълго мълчаха така. Тя искаше да говори. Искаше да му каже за самотата си, за копнежа. Четири пъти свива устни, за да започне, и не успяваше, и вместо това сълзи навлажняваха рамото му. Той лежеше тихичко, топъл и с нея – само дете, но толкова много със нея. Тя изсуши рамото му с чаршафа и пак го прегърна. И лека-полека яростта в чувството ѝ се уталожи и почти жестокият натиск на ръцете ѝ се отпусна. Накрая промълви две неща, които сякаш изразиха тежестта от чувства. Заради набъбналите си гърди, изтръпналите си слабини каза: – Обичам те, Хорти. Обичам те. А по-късно, заради копнежа: – Иска ми се да бях голяма, Хорти. Искам да съм голяма… После беше свободна да го пусне, да се обърне, да спи. Когато се събуди в процеждащия се полумрак, беше сама. Той не бе проговорил, не бе помръднал. Ала ѝ беше дал повече от всяко друго човешко същество през целия ѝ живот. |
The seasons passed and there were other changes. Zena very seldom read aloud any more. She heard music or played her guitar, or busied herself with costumes and continuities, quietly, while Horty sprawled on his bunk, one hand cupping his chin, the other flipping pages. His eyes moved perhaps four times to scan each page, and their turning was a rhythmic susurrus. The books were Zena’s choice, and now they were almost all quite beyond her. Horty swept the books of knowledge, breathed it in, stored it, filed it. She used to look at him, sometimes, in deep astonishment, amazed that he was Horty … he was Kiddo, a girl-child, who, in a few minutes would be on the bally-platform singing the “Yodelin’ Jive” with her. He was Kiddo, who giggled at Cajun Jack’s horseplay in the cook-tent and helped Lorelei with her brief equestrienne costumes. Yet, still giggling, or still chattering about bras and sequins, Kiddo was Horty, who would pick up a romantic novel with a bosomy dustjacket, and immerse himself in the esoteric matter it concealed — texts disguised under the false covers — books on microbiology, genetics, cancer, dietetics, morphology, endocrinology. He never discussed what he read, never, apparently, evaluated it. He simply stored it — every page, every diagram, every word of every book she brought him. He helped her put the false covers on them, and he helped her secretly dispose of the books when he had read them — he never needed them for reference — and he never questioned her once about why he was doing it. Human affairs refuse to be simple … human goals refuse to be clear. Zena’s task was a dedication, yet her aims were speckled and splotched with surmise and ignorance, and the burden was heavy. The rain drove viciously against the trailer in one morning’s dark hours, and there was an October chill in the August air. The rain spattered and hissed like the churning turmoil she sensed so often in the Maneater’s mind. Around her was the carnival. It was around her memories too, for more years than she liked to count. The carnival was a world, a good world, but it exacted a bitter payment for giving her a place to belong. The very fact that she belonged meant a stream of goggling eyes and pointing fingers: You’re different. You’re different. Freak! She turned restlessly. Movies and love-songs, novels and plays … here was a woman — they called her dainty, too — who could cross a room in five strides instead of fifteen, who could envelop a doorknob in one small hand. She stepped up into trains instead of clambering like a little animal, and used restaurant forks without having to distort her mouth. And they were loved, these women. They were loved, and they had choice. Their problems of choice were subtle ones, easy ones — differences between men which were so insignificant they really couldn’t matter. They didn’t have to look at a man and think first, first of all before anything else, What will it mean to him that I’m a freak? She was little, little in so many ways. Little and stupid. The one thing she had been able to love, she had put into deadly jeopardy. She had done what she could, but there was no way of knowing if it was right. She began to cry, silently. Horty couldn’t have heard her, but he was there. He slid into bed beside her. She gasped, and for a moment could not release her breath from her pounding throat. Then she took his shoulders, turned him away from her. She pressed her breasts against his warm back, crossed her arms over his chest. She drew him close, close, until she heard breath hissing from his nostrils. They lay still, curled, nested together like two spoons. “Don’t move, Horty. Don’t say anything.” They were quiet for a long time. She wanted to talk. She wanted to tell him of her loneliness, her hunger. Four times she pursed her lips to speak, and could not, and tears wet his shoulder instead. He lay quiet, warm and with her — just a child, but so much with her. She dried his shoulder with the sheet, and put her arms around him again. And gradually, the violence of her feeling left her, and the all but cruel pressure of her arms relaxed. At last she said two things that seemed to mean the pressures she felt. For her swollen breasts, her aching loins, she said, “I love you, Horty. I love you.” And later, for her hunger, she said, “I wish I was big, Horty. I want to be big … “ Then she was free to release him, to turn over, to sleep. When she awoke in the dripping half-light, she was alone. He had not spoken, he had not moved. But he had given her more than any human being had ever given her in her whole life. |
Написа: Theodore Sturgeon, 1950
Преведе: Калин М. Ненов, 2008
Редактираха: Светла Йосифова, клуб „Светлини сред сенките“, Габриела Петрова, Николай Светлев, Ангел Петров, Жени Колева, Евдокия Жекова, Любомир Дончев, Виолета Кецкарова, Дилян Благов, 2008
