Мили гости в блога ми:
Чукнахме и петдесетака. 🙂 Този запис е петдесетият, откакто Григор ме зарадва с личен блог.
На петдесет някои честват златна сватба. За други… животът едва започва. (Пък аз, преди десетина години, на петдесет се гласях да умирам… но това е друга приказка, за друг път. :D)
И за да е празникът пълен, обръщам се към вас, мили гости:
Какво ви се иска да добавя към този блог, за да направя престоя ви тук по-уютен?
Приятели,
Като продължение на предишната анкета (и… подготовка за предстоящите избори? :D), ви каня да отговорите на още три въпроса.
Continue reading
Гласували приятели,
Долната анкета е импровизирано „социологическо проучване“, което ме осени, докато разсъждавах над резултатите от изборите в неделя. Моля отговорете на следните въпроси:
Continue reading
Тази неделя ще гласувам за „Зелените“, бюлетина 26.
Заради Петко – мой съученик от Езикова гимназия „Пловдив“ и един от най-читавите човеци, които познавам.
И заради Вера – с която сме били рамо до рамо в кампаниите за опазване на Рила, Странджа, Пирин, Иракли, заедно сме координирали гражданската група, създала един от най-смислените закони за генно модифицираните организми в Европа, през 2010-а.
И заради Жоро – един от двамата създатели на Shadowdance, а с това и един от хората с най-голям принос за разгласата на смисленото фантастично изкуство (начело с литературата) в България. (Жоро, с когото все не смогвам да си поговоря както искам… а то всъщност няма нужда. Има такива душевни побратими, знаете. Думи с тях не ни трябват.)
И заради Мишо, Боби, Крис, Жоро (от WWF), Стоян, Петър, …
С годините все по-малко вярвам на идеологии (които после виждам да се разкривяват до неузнаваемост). И все повече – на личности. Хора, за които съм се убедил с очите си какви са и как действат.
Да, разбира се, те също може да се разкривят – особено ако впоследствие ги изоставя. Ако спра да им сподвижнича и се дръпна настрана, да ги наблюдавам, да ги съдя.
Само че… Петко, Вера, Жоро са ми приятели. Хора, давали от себе си и доказали неведнъж, че заслужават помощта ми. Аз приятел ли ще съм, ако гледам отстрани и ги съдя, и… дотам?
…
Вие? Как избирате кого подкрепяте?
Четящи приятели,
Навръх първа пролет Човешката библиотека публикува антологията „Тринайсетте цвята на дъгата“.
Която – според мен – е най-силната българска антология, излизала досега. Не само фантастична – а въобще.
В Goodreads обясних защо. Тук ще цитирам само част от предговора:
Всяка от историите тук е за спасяването на света. Независимо дали говорим за буквалното спасяване на Земята от метеорит (както става в „Как спасих света, или най-хубавата професия“), на личния ни свят, парченцето земя, която наричаме „наше кралство“ („Извън картината“), на единичната вселена, която е човекът („Заклинание“, „Да обичаш Сам Сама“, „Драконът и портокаловият сок“), на ВСИЧКИТЕ вселени-хора, които сме се сбрали в този свят („В началото бе метрото“) или на някой друг („Животинчето“), или на самите принципи, които осмислят съществуването ни и ни позволяват да продължим да се наричаме „човеци“ („Сиянието на реката“, „Последният разказ“, „И попита войникът: – Кой ме повика?“, „Сънувах човешко лице“, „Атентатът“, „Приказка за Юнаци и злодеи“).
Аз, читателят, копнея да чета истории, за които мога да усетя, че вълнуват авторите си. Да усещам как от тях още капе кръв, още блести усмивка.
Знам… такива истории се пишат трудно. И ни изтощават – като всяко силно преживяване. И ни трябва време после: да възстановим кръвта си, лицевите мускули да си починат.
Но и знам, че могат да се пишат. Ето, имаме една антология. А дали… имаме още?
Ще се радвам, силно, ако споделите:
А) впечатления от текстовете в антологията;
Б) други текстове (или цели сборници), в които вие сте усетили, че вълнуват авторите си.
(Как да ги познаете ли? Ами… по това, че и вас вълнуват, като ги четете. ;))
Слушам ви… а междувременно подготвям следващата. Още по-голямата. 🙂
(Още по-вълнуващата?)