– Не е никой, който някога съм познавала.

Почукване на вратата. Нятенери се извива, като дим, ни звук, с опънат голям лък. Глас.

– Аз, Росет, моля.

Лък се отпуска, Лал отива до врата. Момче стои там, изглежда цяло необлизано, държи дървен поднос. Надушвам студено месо, хубаво сирене, лошо вино.

– Събудих се – казва той – чух ви гласовете, върнахте се късно, мислех, че може да не сте вечеряли.

Очи големи като зърна грозде, смокини.

Лал издава междинен звук, почти въздишка, почти смях.

– Благодаря ти, Росет. Много си внимателен .

Набутва подноса в ръцете ѝ. Казва:

– Виното малко киселее, Карш държи най-доброто заключено. Но месото е прясно вчерашно, уверявам ви.

Нятенери се доближава, казва:

– Благодаря ти, Росет. Върни се сега, иди си в леглото.

Усмихва му се. Момче не може да диша. Крака правят крачка да си тръгнат, останалото прави две крачки напред в стая. Вижда ме на възглавницата на Лукаса, опашка върху носа, малки, малки сладки похърквания. Очи се уголемяват до сливи, изпуска „Карш“ като ек от кихавица.

Лукаса ме грабва, отстъпва. Нятенери:

– Карш иска да не вижда лисица. И не е.

Лал:

– Ти също не си.

Тя докосва бузата на момчето, избутва го навън с връхчетата на пръстите си, затваря вратата. Той стои там, надушвам го, дълго време. Лал се обръща, оставя подноса.

– Добро дете. Пълен е с удивление и наистина работи усърдно. – Млъква и се смее, клати глава. Казва:

– Предполагам, че моят – предполагам, че нашият приятел е казвал съвсем същото и за нас, много пъти. На когото и да е обичал.

Нятенери се връща към стрели.

Knock on door. Nyateneri curling around and up like smoke, no sound, big bow ready. Voice. “Me, Rosseth, please.” Bow comes down, Lal goes to door. Boy stands there, looks all unlicked, holding wooden platter. I smell cold meat, nice cheese, bad wine. He says, “I woke up, I heard your voices, you came back late, I thought you might not have had any dinner.” Eyes big as grapes, figs.

Lal makes in-between sound, almost sigh, almost laugh. Lal says, “Thank you, Rosseth. You are very thoughtful.”

Pushes platter into her hands. Says, “The wine is a little sour, Karsh keeps the best locked away. But the meat is fresh yesterday, I promise.”

Nyateneri comes up, says, “Thank you, Rosseth. Go back, to your bed now.” Smiles at him. Boy can’t breathe. Legs take one step to go away, rest of him takes two steps into room. Sees me on Lukassa’s pillow, tail over nose, little, little sweet snores. Eyes get big as plums, he says, “Karsh,” like ghost of a sneeze.

Lukassa swifts me up, backs away. Nyateneri. “Karsh wants not to see a fox. He has not.”

Lal. “Neither have you.” She touches boy’s cheek, pushes him out with her fingertips, closes the door. He stands there, I smell him, a long time. Lal turns, sets platter down. “A good child. He is full of wonder, and he really does work very hard.” Stops then and laughs, shakes her head. Says, “I suppose my — I suppose our friend has said exactly the same thing about us, many times. To whom­ever he loved.” Nyateneri goes back to arrows.

Така говореше, всичко – въпроси, с тих, плъзгащ се глас. Такива чужбински акценти ме изнервят, във всеки случай. Знам, че не би трябвало, работила съм по ханове през по-голямата част от живота си, но винаги ме изнервят.

Тамън приятелите, дето ще дружат с онова тромаво същество, това си помислих. Нямах никаква причина да ѝ правя услуги, както се перчеше с грозните си ботуши и остави лисицата си да убие моята Сона.

– Тук не е отседнал такъв човек – казах им. – Единствените ни жени сега са при актьорите, които спят в конюшните. Само че те нямат лъкове.

Нека си пропусне глупавото съобщение, помислих си – може би ще се научи да казва „Добро утро, Маринеша“ от време на време.

– Навярно е останала тук нощ-две, а после е продължила? – попита ме синеокият. – Било е скоро, съвсем скоро?

Аз просто поклатих глава.

– Имахме някакви танцьорки миналия месец – рекох – и търговка на коне, тя излекува магарето на Росет от въртоглавието, но беше дребна, съвсем мънинка. Други нямаме, честно.

Just the kind of friends that hulking creature would have, that’s what I thought. I didn’t have any reason to do her any favors, strutting around in her ugly boots and letting her fox kill my Sona. “There’s no one like that staying here,” I told them. “The only women we have right now are with the players, sleeping in the stable. But they don’t have any bows.” Let her miss her stupid message, I thought — maybe she’ll learn to say Good morning, Marinesha once in a while.

The blue-eyed man asked me, “Perhaps she only stayed here a night or two, and then went on? It would be recent, quite recent?” I just shook my head. I said, “We had some dancers here last month, and a horse-coper, she cured Rosseth’s donkey of the staggers, but she was small, tiny. That’s all, honestly.”

Вода. Не познавам земя, където да не мога да намеря вода –там, където съм родена, двегодишно дете може да я подуши тъй лесно, колкото вечерята. Изобщо не е толкова трудно, колкото мислят повечето хора, но повечето хора мислят за намиране на вода едва когато вече са изпаднали в паниката на жаждата и не мислят ясно за каквото и да било. Ала тази Пустош беше най-близкото, което съм виждала до пълна суша, и ако зелената диря, светеща все по-бледо всяка нощ, понякога не пресичаше пътя на подземен поток, Лукаса и аз можеше да се озовем в голяма беда. Дори и така, най-често водата ни стигаше да поддържаме коня и да не оставим устите и гърлата си да се спарят в горящия въздух. Как се справяше момъкът, представа си нямам.

Щом се заизкачвахме, земята се пооправи, макар и не много. Имаше повече вода, имаше птици и зайци за лов и лек ветрец започна да се смилява над нас по малко. Ала още на първата нощ вече не различавах зелената диря и заплаках от ярост, щом Лукаса заспа, тъй като знаех, че още е там, още се опитва да ме отведе до мястото, където моят приятел ме чака, но е твърде избледняла дори за моя взор. Пътят, доколкото го имаше, се разклоняваше и разпридаше, и цепеше непрекъснато, бягайки във всяка възможна посока: нагоре по тесни дерета, опасни заради катурнати канари; надолу и надалеч в нарядко обрасли оврази; в кръг подир кръг през безкрайни хълмове, половината продълбани от стари свлачища; и всичките или кой да е – верният път, ако мен питаш. Разчитах на късмета си и на факта, че желанията на един магьосник добиват плът в света: онова, което някой от тези хора иска да ти каже, съществува, като ябълката или камъка, независимо дали магьосникът има сила да ти го покаже отчетливо. Можех само да се надявам, че
истинността на пътя на моя приятел ще ме вика през деня така, както истинността на болката му ме викаше нощем.

Water. I have never known country where I could not find water — where I was born, a two-year-old can smell it as easily as dinner. It is not nearly as hard as most people think, but most people only think about finding water when they are already in a panic of thirst and not thinking well about anything. But those Barrens came as close as ever I saw to being completely dry, and if it had not been that the green trail, glimmering more faintly every night, sometimes crossed the course of an underground trickle, Lukassa and I might have been in serious trouble. As it was, most times we had enough to keep the horse going and our mouths and throats from closing against the burning air. How that boy following managed, I have no idea.

When we began climbing, the country improved, though not by much. There was more water, there were birds and rabbits to snare, and a small, small wind began to pity us just a bit. But from our first night, I could no longer make out the green trail, and I wept with rage when Lukassa was asleep, because I knew that it was still there, still trying to lead me to where my friend waited, but grown too weak now for even my eyes. The road, such as it was, forked and frayed and split constantly, going off in every possible direction: up box canyons, treacherous with tumbled stones; down and away into thinly wooded gullies; around and around through endless foothills, half of them sheared away by old landslides, and any or all of them the right path to take, for all I knew. I trusted to my luck, and to the fact that a wizard’s desires have body in the world: what one of those people wants to tell you exists, like a stone or an apple, whether or not the wizard has the strength to make you see it plainly. I
could only hope that the reality of my friend’s road would call me by day, as the reality of his pain did by night.