Battlespell е онлайн фентъзи игра с карти, разработена от независимия български екип на Crystal Play. И аз имам скромен принос към нея: участвах в редакцията на английските и българските текстове вътре.
Ако обичате такива преживявания – забавлявайте се! Препоръчвам ви особено много кампаниите.
И предайте нататък. 🙂
Из „Прекрасният нов свят, със Стивън Хокинг“/Brave New World with Stephen Hawking
субтитри за документалния минисериал от 2011 г.
|
… and it was here where one of the largest almost five million barrels of oil. The oil flowed for months by which time it had caused untold The scale of the pollution directly from a pipe on the sea bed. When it was time for the clear-up, Were used to break up On shore, they had to remove the oil … |
… където един от най-големите изсипа почти пет милиона барела. Нефтът изтичаше цели месеци, и причини неописуеми щети Мащабът на замърсяването беше огромен, тъй като нефтът изтичаше директно от По време на почистването Изляха се 500 тона съмнителни химикали, А на брега за премахването на нефта … |
|
The threat of more oil spills But when the next one happens, Here in New Orleans, scientists the pollution by exploiting invisible to the naked eye, for billions of years. Professor Somasundaran is obsessed compounds that are the most of any cleaning agent. They help break down, separate […] He was convinced that he could find that would be kinder So he started looking at microbes. |
Заплахата от нови нефтени разливи Но когато се случи следващият, Тук, в Ню Орлиънс, учените със замърсяването, като използват невидими с просто око от милиарди години. Проф. Сомасундаран се е посветил на съединения, които са в почистващите препарати. Те участват в раздробяването, и са важна съставка в дисперсантите, Ученият бил убеден, че може да открие което ще пази околната среда по-добре. Затова се съсредоточил върху микробите. |
|
And that is done They are produced by microbes. So the question was can we use Is that essentially the advantage that they are biodegradable? Biodegradable and environmentally So Somasundaran and his team After hours and hours they made a discovery. One particular microbe did something very special. It produced an incredibly and kept them apart. So inside all of these droplets Absolutely. Exactly what’s needed We were really surprised to discover so that it will prevent a merger and so dispersion will be stable so the microbes can |
Вярвам, че Майката Природа е най-добра Те се произвеждат от микроби. Въпросът беше може ли да ползваме Всъщност това ли е предимството им, че са биоразградими? Биоразградими и съвместими със средата. И тъй Сомасундаран и екипът му След дълги часове те правят откритие. Един определен микроб, върши нещо много специално. Той произвежда изключително протеин, които оформя много здрава ципа Значи в тези капчици има нефт? Да. Точно каквото е нужно, Бяхме много изненадани да открием, че не позволява на капчиците тоест дисперсията ще е стабилна и микробите ще могат |
Из четвърта серия: „Околна среда“. В английския транскрипт на места липсват фрази.
Целият сериал Brave New World with Stephen Hawking се съхранява в Колибката. Препоръчвам ви го.
Из „Драконът и портокаловият сок“ | Excerpt from “The Dragon and the Orange Juice”
Геновева Детелинова | by Genoveva Detelinova
|
Влад беше чувал, че когато попаднеш в плаващи пясъци, трябва да стоиш неподвижно. Може би за да те помислят за умрял. За по-голяма правдоподобност килна глава настрани и изплези език във физиономия на неподправена умрялост. Пясъците явно не се хванаха. Владимир пое дълбоко въздух, стисна очи и пропадна през пясъка. Надявайки се да не се намери в компанията на светец с връзка ключове или висок закачулен тип с коса, той отвори очи. И видя нещо, което не биха си представили и най-умопомрачените религиозни водачи. Стоеше срещу гише. През стъклото го наблюдаваше очилата лелка, от онези, които сякаш специално ги леят по калъп, за да ги нареждат зад разни гишета. Лелката вдигна поглед към него, намести огромните си очила и заяви носово: – Следващият. Владимир пристъпи към гишето. – Май съм аз – усмихна се той, но лицето на лелята си остана каменно. – Какво обичате? – попита тя. Влад не издържа на изкушението. – Равиоли – заяви. – Момент, да ви издам формуляр – не се трогна лелята. – Ама не – побърза да я спре, – бъзиках се. – Ха-ха – констатира тя. – Какво обичате? – Бих искал да премина в Другия свят, моля. – Кой е другият свят? – гледаше го, сякаш е пълен идиот. |
Vlad had heard it said that if you get into quicksands, you must stand still. Maybe so that they would think you dead. For a greater authenticity, he let his head droop to one side and stuck out his tongue, in a physiognomy of unmistakable deadness. The sands obviously did not fall for it. Vladimir took a deep breath, squeezed his eyes shut and plummeted through the sand.
Hoping that he would not find himself in the company of a saint with a ring of keys or a tall hooded fellow with a scythe, he opened his eyes. And beheld a sight that even the balmiest religious leader would never dream of. He stood before a counter. A bespectacled lady watched him through the glass: one of those who seem to have been cast in a mold in order to be placed behind a counter. The lady adjusted her enormous spectacles and said nasally, “Next.” Vladimir took a step forth. “That would be me,” he smiled, but the lady remained stone-faced. “What can I offer you?” Vlad could not resist the temptation. “A ravioli soufflé,” he said. “Give me a moment to issue you a form,” the lady said unperturbed. “Wait, no,” he hurried to stop her, “I was kidding you.” “Ha-ha,” she said. “What can I offer you?” “I’d like to cross over to the Other World, please.” “Which is the other world?” She regarded him like a moron. |
|
– Един такъв… имат компютри и нямат дракон. – А вие сте от…? – Нямаме компютри, но имаме дракон. – Един дракон? – Ами да, застрашен вид е. Лелята записа нещо на листчето пред себе си. – Това – подаде му листчето – е номерът ви. Идете на осмо гише, за да ви издадат формуляр. Влад кимна. – А къде е осмо гише? – На осмия етаж. – И предполагам, нямате асансьор? Лелята само го изгледа над рамките на очилата си и му обърна гръб. Когато най-после стигна до осмо гише, капнал от умора и задъхан, лелята вече го чакаше. – Нали нямало асансьор? – тросна се той. Тя пренебрегна въпроса. – Какво ще обичате? – Но вие току-що… – внезапно Влад разбра, че няма смисъл, затова просто повтори исканията си. – Искам да премина от света с дракон и без компютри в света без дракон и с компютри, моля. – Трябва да си вземете номер. – Вече имам номер! – той й подаде листчето. – Тогава попълнете формуляра. И приложете удостоверение за цвят. – Моля? – Удостоверение за цвят. Какъв сте на цвят. В света, в който искате да отидете, цветът на съществата от вашия вид варира в рамките тъмнокафяво – светлорозово. – Абе жена, не виждаш ли какъв цвят съм? – Петнадесети етаж – тя му подаде формуляра и му обърна гръб. |
“It’s, you know … they’ve got computers and they haven’t got a dragon.”
“And you are from?” “We haven’t got computers, but we’ve got a dragon.” “One dragon?” “Well yes. It’s an endangered species.” The lady scribbled something on the slip of paper in front of her. “This,” she handed him the slip, “is your number. Proceed to Counter Eight to have a form issued.” Vlad nodded. “And where is Counter Eight?” “On the eighth floor.” “And I suppose you haven’t got a lift?” The lady simply stared at him above the rims of her spectacles and turned away. When he finally reached Counter Eight, dead tired and panting, the lady was already waiting. “You said there was no lift?” he snapped out. She ignored the question. “What can I offer you?” “But you just–” Suddenly Vlad realized there was no point in that, so he simply repeated his request. “I’d like to pass from the world with one dragon and computers to the world with computers and no dragon, please.” “You must obtain a number.” “I’ve already got a number!” He handed her the slip. “Then fill in the form. And attach a color certificate.” “Excuse me?” “A color certificate. What color you are. On the world where you wish to go, the color of the specimens of your species varies from pale beige to dark brown.” “But woman, don’t you see what color I am?” “The fifteenth floor.” She handed him the form and turned away. |
|
На петнадесетия етаж лелята поиска фамилна анамнеза. Никоя от болестите не му беше дори смътно позната, освен „Вселенската епидемия от въшки, 13764 г.”. На двайсет и първия трябваше да представи удостоверение за благородство. На четиридесетия даде мигли за измервания. На шейсет и седмия лелята му връчи лист и химикалка и заповяда да напише стихотворение, две строфи, в петостъпен ямб. Влад отчаяно се молеше нещо да прекрати това, ако ще и краят на света да е. Беше твърдо убеден обаче, че Апокалипсисът тук никога няма да настъпи. Нямаше да издадат на Антихриста формуляр, понеже няма акт за раждане. Пристигна на етаж седемдесет и седем, бесен, изтощен и въоръжен с разнообразни резултати, формуляри, удостоверения и листа с двете строфи, посветени на портокаловия сок. – Какво ще обичате? – провлачи лелята носово. – От с дракон без компютри в с компютри без дракон – насили се да говори спокойно той. – Стихотворение? Влад пое дълбоко въздух:
|
On the fifteenth floor, the lady asked for a family anamnesis. None of the illnesses was even vaguely familiar to him, except for “The Universal Lice Epidemic, 13,764.”
On the twenty-first floor, he had to present a nobleness certificate. On the fortieth, he provided eyelashes for examination. On the sixty-seventh, the lady thrust a sheet and a pen onto him and ordered him to write a poem, two stanzas, in five-foot iambus. Vlad desperately prayed for something to put an end to this, even if it were the end of the world. However, he was firmly convinced that the Apocalypse was never going to occur here. They would refuse to issue a form to the Antichrist because he had no birth certificate. He arrived on the seventy-seventh floor fuming, exhausted and armed with various results, forms, certificates and, of course, the sheet with his two stanzas dedicated to the orange juice. “What can I offer you?” the lady drawled nasally. “From–with dragon, no computers, to–with computers, no dragon,” he forced himself to speak calmly. “Poem?” Vlad took a deep breath: |
| Оранжевият портокалов сок настойчиво се взираше във мен, а аз, понеже съм красив, висок, зеленоок и с много хубав тен, не му обърнах никакво внимание, и той, нещастен и обезверен, увисна и обеси се на каната.– Не отговаря на изискванията. И нямате хубав тен. Бледичък сте, ако питате мен.Владимир само й се изцъкли насреща и тя явно се смили.– Добре, а сега трябва да ви бъде издадено удостоверение за брой крака. – Имам си два крака – Влад приклекна, за да демонстрира. – Приличам ли ви на урод? Лелята се смръщи насреща му и той сведе поглед към подаващия се изпод деловата й пола единствен крак. – Мисля, господине, че краката ви не отговарят на изискванията – просъска, а в гласа й за първи път се мерна намек за емоция. – Ще се наложи да отрежем единия. Тя се изправи и извади изпод бюрото двуостра секира, по която имаше петна засъхнала кръв. При нормални обстоятелства Влад би се стреснал, но след като беше изкачил седемдесет и седем етажа само за да му предложат да му отрежат крака, той окончателно побесня. Извади джобния си жезъл, запрати по лелята няколко заклинания, после по гишето, по цялата стая. Блъскаше, подпалваше, пръскаше с портокалов сок, трошеше, а накрая изчезна. |
The orange, made-of-orange, orange juice Was quite deliberately staring at me, And I, being handsome, tall and spruce, Green-eyed and with a rather dazzling sheen, Paid it no heed, like it had never asked, Therefore, dejected, and brimful of spleen, It hung and hanged itself from the flask.“It does not meet the requirements. Besides, you do not have a rather dazzling sheen. You are more on the palish side, if you ask me.”Vladimir only gawked at her, and evidently she took pity.”All right, and now you need a leg-count certificate.””I’ve got two legs.” Vlad crouched and demonstrated. “Do I look like a freak to you?”The lady scowled at him, and his eyes slid along the single leg protruding past her formal skirt.”I believe, sir, that your legs do not meet the requirements either,” she hissed, her voice showing a hint of emotion for the first time. “We shall have to cut one off.” She rose and took from under her desk a huge double-edged ax splattered with dried blood. Under more ordinary circumstances, Vlad would have been terrified, but after climbing seventy-seven floors only to be offered to have his leg cut off, he went berserk. He snatched out his pocket scepter, hurled half a dozen spells at the lady, then at her desk, the room itself. He struck, ignited, splashed with orange juice, smashed up, and then he disappeared. |
Written by Genoveva Detelinova, 2011
Translated from the Bulgarian by Kalin M. Nenov, 2012
Revised by Paul Di Filippo
Published in Aliterate: Spring 2017
(Note: This is not the final proofread version; it differs slightly from the one in Aliterate.)
Из „Последният еднорог“/The Last Unicorn
Питър С. Бийгъл
|
Първа глава |
Chapter 1 |
| Еднорогата живееше в люлякова гора, сам-сама. Бе много стара, макар да не го знаеше, и цветът ù се бе променил от безгрижното бяло на морската пяна в бялото на снега, който се сипе в лунните нощи. Ала очите ù още светеха ясно и неуморно и още се движеше като сянка върху вълните.Изобщо не приличаше на кон с рог, както често рисуват еднорозите: бе по-мъничка, с раздвоени копита, и притежаваше онази грация, която конете никога не са имали, у сърните е само плахо, бледо подражание, а у козите – танцуваща карикатура. Шията ù бе дълга и стройна, затова главата ù изглеждаше по-малка, отколкото беше, а гривата, която се спускаше почти до средата на гърба ù, бе мека като пух от глухарчета и нежна като перест облак. Ушите ù бяха заострени, краката – тънички, с бели кичурчета косми около глезените; а дългият рог над очите ù сияеше и трептеше със собствена седефена светлина и в най-дълбоката тъма. С него бе убивала дракони и бе изцелила един крал, чиято отровна рана не искаше да зарасне, и бе брулила зрели кестени за малките мечета.
Еднорозите са безсмъртни. Присъщо им е да живеят сами на едно място: обикновено гора с езерце, което е достатъчно бистро да се оглеждат в него – понеже са малко суетни, нали знаят, че са най-красивите създания на света, магически при това. Много рядко имат малки и няма по-вълшебно от мястото, на което се е родил еднорог. За последно бе зървала друг еднорог по времето, когато младите девици, още търсещи я понякога, я зовяха на различен език; но пък тя нямаше представа за месеците, годините и столетията, дори за сезоните. В нейната гора винаги цареше пролет, понеже тя живееше там. Еднорогата по цял ден бродеше сред огромните букове и бдеше над животните, които живееха под земята и храстите, в гнездата и пещерите, в дупките и по върхарите на дърветата. Поколение след поколение, вълци редом със зайци, те ловуваха и обичаха, раждаха деца и умираха, и тъй като еднорогата не правеше нито едно от тези неща, тя никога не се уморяваше да ги гледа. |
The unicorn lived in a lilac wood, and she lived all alone. She was very old, though she did not know it, and she was no longer the careless color of sea foam, but rather the color of snow falling on a moonlit night. But her eyes were still clear and unwearied, and she still moved like a shadow on the sea.She did not look anything like a horned horse, as unicorns are often pictured, being smaller and cloven-hoofed, and possessing that oldest, wildest grace that horses have never had, that deer have only in a shy, thin imitation and goats in dancing mockery. Her neck was long and slender, making her head seem smaller than it was, and the mane that fell almost to the middle of her back was as soft as dandelion fluff and as fine as cirrus. She had pointed ears and thin legs, with feathers of white hair at the ankles; and the long horn above her eyes shone and shivered with its own seashell light even in the deepest midnight. She had killed dragons with it, and healed a king whose poisoned wound would not close, and knocked down ripe chestnuts for bear cubs.
Unicorns are immortal. It is their nature to live alone in one place: usually a forest where there is a pool clear enough for them to see themselves – for they are a little vain, knowing themselves to be the most beautiful creatures in all the world, and magic besides. They mate very rarely, and no place is more enchanted than one where a unicorn has been born. The last time she had seen another unicorn the young virgins who still came seeking her now and then had called to her in a different tongue; but then, she had no idea of months and years and centuries, or even of seasons. It was always spring in her forest, because she lived there, and she wandered all day among the great beech trees, keeping watch over the animals that lived in the ground and under bushes, in nests and caves, earths and treetops. Generation after generation, wolves and rabbits alike, they hunted and loved and had children and died, and as the unicorn did none of these things, she never grew tired of watching them. |
| Един ден двама мъже с дълги лъкове яздеха през гората ù на лов за сърни. Еднорогата ги следваше, стъпвайки толкова предпазливо, че дори конете не усетиха близостта ù. При вида на хора я изпълваше стара, мудна, странна смесица от нежност и ужас. Ако имаше избор, никога не се показваше пред очите им, но обичаше да ги гледа, докато яздят, и да слуша разговорите им.– Не ми харесва усещането в тази гора – промърмори по-възрастният ловец. – Съществата, които живеят в дъбрава на еднорог, с времето научават малко собствена магия, свързана главно с изчезване. Тук няма да намерим дивеч.
– Отдавна няма еднорози – рече другият. – Ако изобщо ги е имало някога. Това е гора като всички останали. – Защо тогава листата тук никога не падат, или пък снегът? Казвам ти, на света е останал един еднорог – желая късмет на самотната стара твар – и докато живее в тази гора, никой ловец няма да се прибере у дома с повече от синигер върху седлото си. Язди нататък, ще видиш. Знам ги аз, еднорозите. – От книгите – отвърна другият. – Само от книгите и приказките, и песните. От трима крале насам не се е чувал даже мълвеж за зърнат еднорог, в тая страна или друга. Знаеш за еднорозите точно колкото мене, понеже съм чел същите книги и съм слушал същите истории, и също като теб не съм виждал еднорог. |
One day it happened that two men with long bows rode through her forest, hunting for deer. The unicorn followed them, moving so warily that not even the horses knew she was near. The sight of men filled her with an old, slow, strange mixture of tenderness and terror. She never let one see her if she could help it, but she liked to watch them ride by and hear them talking.”I mislike the feel of this forest,” the elder of the two hunters grumbled. “Creatures that live in a unicorn’s wood learn a little magic of their own in time, mainly concerned with disappearing. We’ll find no game here.”
“Unicorns are long gone,” the second man said. “If, indeed, they ever were. This is a forest like any other.” “Then why do the leaves never fall here, or the snow? I tell you, there is one unicorn left in the world – good luck to the lonely old thing, I say – and as long as it lives in this forest, there won’t be a hunter takes so much as a titmouse home at his saddle. Ride on, ride on, you’ll see. I know their ways, unicorns.” “From books,” answered the other. “Only from books and tales and songs. Not in the reign of three kings has there been even a whisper of a unicorn seen in this country or any other. You know no more about unicorns than I do, for I’ve read the same books and heard the same stories, and I’ve never seen one either.” |
| Първият ловец се умълча, а вторият засвирука кисело. После първият каза:– Веднъж прабаба ми видяла еднорог. Разправяше ми за това, като бях малък.
– Тъй ли? И сигурно го уловила със златен оглавник? – Не. Нямала оглавник. Не ти е нужен златен оглавник, за да хванеш еднорог; ето кое са измислиците. Нужно е само да си с чисто сърце. – Да, да. – По-младият мъж се закиска. – И после яздила своя еднорог? Без седло, под дърветата, като нимфа от младините на света? – Прабаба ми се страхуваше от големи животни – отвърна първият ловец. – Не го яздила, а останала съвсем неподвижна, и еднорогът положил глава върху скута ù и заспал. Не помръднала ни веднъж до събуждането му. – Как е изглеждал? Плиний описва еднорога като много свиреп, с тяло на кон, глава на сърна, стъпала на слон, опашка на мечка; с дълбок, ревящ глас и единичен черен рог, дълъг два лакътя. А китайците… – Прабаба казваше само, че еднорогът миришел хубаво. Тя изобщо не можеше да понася миризмата на звяр, дори тая на котките или кравите, камо ли на дивите твари. Но в миризмата на еднорога се влюбила. Веднъж се разплака, докато ми разказваше. Разбира се, тогава вече бе много стара и я разплакваше всичко, което ù напомняше за младостта. – Давай да се връщаме и да ловуваме другаде – отсече вторият ловец. Еднорогата меко пристъпи в един гъсталак, докато обръщаха конете си, и пое по дирите им едва когато отново се бяха отдалечили. Двамата яздеха мълчаливо, докато наближиха края на гората. Тогава вторият ловец попита тихо: – Защо са си отишли, как смяташ? Ако въобще някога е имало такива същества. – Кой знае? Времената се менят. Би ли нарекъл тая епоха добра за еднорози? – Не, но се чудя дали някой някога е смятал времето си добро за еднорози. И ми се струва, че съм чувал истории… но или ми се е спяло от виното, или съм си мислил за нещо друго. Е, все едно. Още е достатъчно светло за лов, ако побързаме. Хайде! Ловците излязоха от гората, смушкаха конете си в галоп и препуснаха. Ала преди да се изгубят от поглед, първият се извърна и викна през рамо, сякаш можеше да види еднорогата, застанала в сенките: – Остани си там, беден звяр. Този свят не е за теб. Остани в гората си и пази дърветата си зелени и приятелите си дълголетни. Не обръщай внимание на младите момичета, защото те никога не се превръщат в нещо повече от оглупели старици. Желая ти късмет. |
The first hunter was silent for a time, and the second whistled sourly to himself. Then the first said, “My great-grandmother saw a unicorn once. She used to tell me about it when I was little.””Oh, indeed? And did she capture it with a golden bridle?”
“No. She didn’t have one. You don’t have to have a golden bridle to catch a unicorn; that part’s the fairy tale. You need only to be pure of heart.” “Yes, yes.” The younger man chuckled. “Did she ride her unicorn, then? Bareback, under the trees, like a nymph in the early days of the world?” “My great-grandmother was afraid of large animals,” said the first hunter. “She didn’t ride it, but she sat very still, and the unicorn put its head in her lap and fell asleep. My great-grandmother never moved till it woke.” “What did it look like? Pliny describes the unicorn as being very ferocious, similar in the rest of its body to a horse, with the head of a deer, the feet of an elephant, the tail of a bear; a deep, bellowing voice, and a single black horn, two cubits in length. And the Chinese –” “My great-grandmother said only that the unicorn had a good smell. She never could abide the smell of any beast, even a cat or a cow, let alone a wild thing. But she loved the smell of the unicorn. She began to cry once, telling me about it. Of course, she was a very old woman then, and cried at anything that reminded her of her youth.” “Let’s turn around and hunt somewhere else,” the second hunter said abruptly. The unicorn stepped softly into a thicket as they turned their horses, and took up the trail only when they were well ahead of her once more. The men rode in silence until they were nearing the edge of the forest, when the second hunter asked quietly, “Why did they go away, do you think? If there ever were such things.” “Who knows? Times change. Would you call this age a good one for unicorns?” “No, but I wonder if any man before us ever thought his time a good time for unicorns. And it seems to me now that I have heard stories – but I was sleepy with wine, or I was thinking of something else. Well, no matter. There’s light enough yet to hunt, if we hurry. Come!” They broke out of the woods, kicked their horses to a gallop, and dashed away. But before they were out of sight, the first hunter looked back over his shoulder and called, just as though he could see the unicorn standing in shadow, “Stay where you are, poor beast. This is no world for you. Stay in your forest, and keep your trees green and your friends long-lived. Pay no mind to young girls, for they never become anything more than silly old women. And good luck to you.” |
| Еднорогата остана неподвижна в края на гората и повтори:– Аз съм единственият еднорог на света.
Това бяха първите думи, които казваше на глас, дори на себе си, от поне век насам. „Не може да бъде“ – помисли си тя. Никога не ù бе тежало да живее сама, без да вижда други еднорози, защото винаги бе знаела, че на света има още като нея, а един еднорог не се нуждае от друго за компания. – Но аз щях да зная, ако всички останали ги нямаше. Мен също нямаше да ме има. Не може да им се случи нищо, което да не се случи и на мен. Собственият ù глас я уплаши и я изпълни с желание да бяга. Тя се понесе по мрачните пътеки на гората си, вихрена и сияйна; стрелваше се през неочаквани просеки, непоносимо блестящи от трева или потънали в меки сенки, и усещаше всичко наоколо, от бурените, докосващи глезените ù, до бързите като насекоми отблясъци в синьо и сребристо, когато вятърът надигаше листата. – Ах, никога не бих могла да изоставя това, не бих, не и ако наистина съм единственият еднорог на света. Зная как да живея тук, зная всеки мирис и вкус, и всяко нещо. Какво бих търсила по света освен отново същото? Но когато най-сетне спря да тича и застина, заслушана в грака на гарги и кавгата на катерички над главата си, тя се запита: „А ако се крият заедно, нейде далеч? Ако се крият и чакат мен?“ |
The unicorn stood still at the edge of the forest and said aloud, “I am the only unicorn there is.” They were the first words she had spoken, even to herself, in more than a hundred years.That can’t be, she thought. She had never minded being alone, never seeing another unicorn, because she had always known that there were others like her in the world, and a unicorn needs no more than that for company. “But I would know if all the others were gone. I’d be gone too. Nothing can happen to them that does not happen to me.”
Her own voice frightened her and made her want to be running. She moved along the dark paths of her forest, swift and shining, passing through sudden clearings unbearably brilliant with grass or soft with shadow, aware of everything around her, from the weeds that brushed her ankles to insect-quick flickers of blue and silver as the wind lifted the leaves. “Oh, I could never leave this, I never could, not if I really were the only unicorn in the world. I know how to live here, I know how everything smells, and tastes, and is. What could I ever search for in the world, except this again?” But when she stopped running at last and stood still, listening to crows and a quarrel of squirrels over her head, she wondered, But suppose they are riding together, somewhere far away? What if they are hiding and waiting for me? |
| От този първи миг на съмнение за нея вече нямаше покой; от момента, в който си представи как напуска своята гора, вече не можеше да стои на едно място, без да иска да е някъде другаде. Подтичваше нагоре-надолу край езерцето си, неспокойна и нещастна. Еднорозите не са орисани да правят избори. Тя казваше „не“ и „да“, и отново „не“, ден и нощ, и за пръв път почувства как минутите пълзят по нея като червеи.– Няма да тръгна. Това, че хората не са виждали скоро еднорози, не значи, че всички са изчезнали. А и да беше истина, нямаше да тръгна. Аз живея тук. | From that first moment of doubt, there was no peace for her; from the time she first imagined leaving her forest, she could not stand in one place without wanting to be somewhere else. She trotted up and down beside her pool, restless and unhappy. Unicorns are not meant to make choices. She said no, and yes, and no again, day and night, and for the first time she began to feel the minutes crawling over her like worms. “I will not go. Because men have seen no unicorns for a while does not mean they have all vanished. Even if it were true, I would not go. I live here.” |
| Накрая обаче тя се събуди посред топлата нощ и каза:– Да, но веднага.
Втурна се през гората си, като се опитваше да не поглежда и да не помирисва нищо, да не усеща своята пръст под раздвоените си копита. Животните, които се движат в мрака, совите, лисиците и сърните, вдигаха глави, когато минаваше покрай тях, но тя не ги поглеждаше. „Трябва да тръгна бързо – мислеше си – и да се върна възможно най-скоро. Навярно няма да ми се наложи да отида много далеч. Но дори и да не намеря другите, ще се върна много скоро, веднага щом мога.“ |
But at last she woke up in the middle of one warm night and said, “Yes, but now.” She hurried through her forest, trying to look at nothing and smell nothing, trying not to feel her earth under her cloven hoofs. The animals who move in the dark, the owls and the foxes and the deer, raised their heads as she passed by, but she would not look at them. I must go quickly, she thought, and come back as soon as I can. Maybe I won’t have to go very far. But whether I find the others or not, I will come back very soon, as soon as I can. |
| Пътят, който започваше от края на гората ù, блестеше като вода под лунните лъчи, ала когато стъпи върху него, далеч от дърветата, почувства колко е корав и дълъг. В оня миг едва не свърна обратно; вместо това обаче пое дълбоко от въздуха на гората, който още се носеше към нея, и го държа в устата си като цвете, толкова дълго, колкото можа. | Under the moon, the road that ran from the edge of her forest gleamed like water, but when she stepped out onto it, away from the trees, she felt how hard it was, and how long. She almost turned back then; but instead she took a deep breath of the woods air that still drifted to her, and held it in her mouth like a flower, as long as she could. |
Написа: Peter S. Beagle, 1968
Преведе: Калин М. Ненов, 2006
Редактираха: Владимир Полеганов, Дилян Благов, Николай Светлев, 2006