Нуждаем ли се от Природата?

<2003>

През последните няколко години започнах да се питам кои страни от живота ми не зависят от Природата. Дишам въздуха на Земята и пия водата на Земята. Храната ми расте върху земната почва; дрехите ми са направени от земните растения и животните, които се хранят с тях. Домът ми е построен от плътта на Земята: от скалите и минералите, които извличаме от планетата си. Вещите ми, електричеството, което ползвам за готвене, за разходки в Мрежата и за написването на това есе, хартията, върху която изливам вътрешните си търсения – цялото ми съществуване е изградено върху и от ресурсите на Природата. Възможността да се любувам на Природата – на изяществото на водното конче, покоя на хилядолетната мура, палавите скокове на планински водопад – внася вдъхновението и размисъла, които превръщат живота ми в нещо повече от седемдесетгодишно упражнение по оцеляване. С осъзнаването на тези зависимости мислите ми лека-полека се изместиха от въпроса „Нуждаем ли се от Природата?“ към „Как да се отплатя на Природата за всичко, което ми е дала?“. По-долу ще се върна към него.

Малцина наши съвременници ще отрекат, че светът ни е изправен пред колосални екологични проблеми. Непредсказуеми засушавания и наводнения, намаляващи запаси на питейна вода, опустиняване на плодородни земи, замърсяване на въздуха, изчезване на растителни и животински видове и последващият срив на екосистеми – това са все последствия от настоящата властваща парадигма на човешко развитие, която е пренебрегвала, съзнателно или не, ролята или самото присъствие на Природата в битието ни.

Много хора таят надежда, че техническият прогрес и внедряването на технологиите в ежедневието ни ще ни помогнат да се справим с грозящите ни бедствия. С повишаването на жизнения стандарт, смятат те, можем да инвестираме повече средства в научно-техническия прогрес; а напредналите технологии ще ни позволят да създаваме нужните ни продукти по-евтино, по-бързо и с по-малко ресурси. Вече разполагаме със синтетични храни, дрехи и лекарства; измислили сме такива многофункционални материали като пластмасите; с подходящата технология един ден бихме могли сами да синтезираме въздуха и водата – или да дишаме, да утоляваме жаждата си с нещо съвсем различно. Генно модифицирани организми могат да бъдат приспособени към най-суровите природни условия – значи можем да решим проблема със световния глад. Технологиите до голяма степен биха могли да направят Природата ненужен елемент в човешкото битие, фактор, от който не зависим.

Аз откривам два пропуска в горните разсъждения. Първият заляга в основата на идеята за създаване на изкуствени материали. Пластмасите не се правят от вакуум – произвеждаме ги от нефт, земен газ и въглища, все ограничени, изчерпаеми природни ресурси. Маргаринът се прави от животински и растителни мазнини, а много от съвременните лекарства се извличат от билки и растения, взети от Природата. Преди да достигнем до полубожествената фаза, в която свободно ще преобразуваме енергия в материя и обратно и ще превръщаме един химичен елемент в друг при разходи, по-малки от цената на получените елементи, ще продължим да зависим от ресурсите на Природата. Ето защо дори от прагматична гледна точка е по-мъдро да си сътрудничим с Природата, вместо да я експлоатираме или заобикаляме.

Continue reading →

Достатъчно

<2007-02-21~22~23~25~26~04-02~06~09~16~17~10-30~11-16~23>

Сто демона има във мене,
сто бяса, бунни да бият.
Притихнали, чакат знамение
и чакат…                            
А аз си ги крия.

Това не е достатъчно.

~ ~ ~

Когато бях на седемнайсет, намериха ме „Падналите богове“ на Дейвид Зиндел. Тогава самият аз тъкмо започвах да се клатя и „Падналите богове“ бе книгата, която първа ме изтегли в орбита: издърпа ме над младата несигурност и отчаянието, неверието, че е възможно нещо не като това около мене, нещо друго; шокира ме (как инак, при история, която посвещава първите си двайсет страници на ритуал на обрязване) и обшири ума ми, без да са нужни наркотиците и симбиозните компютри, ползвани от бъдещите хора; и, може би най-трайното от всичко – отвлече сърцето ми.

Данло уи Соли Рингес, протагонистът на историята, светецът, мъченикът, нечовешкият (тези определения не съм си ги измислял, виждал съм ги в критиката) – Човекът, както го нарекох аз – ми даде много, което нямаше къде да взема от реалността си – не можех да открия в никой от човеците наоколо. У Данло видях немислимото дотогава съчетание от чувствителност и сила. Жадно прегърнах движещото го желание да обзре, вкуси, да се потопи във всичко – всяка умствена система, всеки религиозен мироглед, всяко усещане и обяснение, всяко човешко чувство, всяка мисъл, всеки акт; да ги приеме в себе си и да им каже: Да. Вие сте част от този свят и ваше право е да съществувате, и няма да ви отрека и да отвърна поглед, дори очите ми да изтекат от грозотата ви. Защото само щом обгърна цялото, сам бих могъл да бъда цял – човек. (Още тогава ме е боляло от всяко Не – което реже късче от Вселената и го потулва някъде, та да не пречи на теориите и желанията ни, да не грози света ни. Боляло ме е повече; сега разбирам, че това желание да отречеш и да отхвърлиш е също част от цялото, и постепенно се приучвам да му казвам Да.) Данло ме учеше на миротворчество, на справяне с конфликтите без нараняване, на обич без резерви и без вкопчване…

Тогава май за първи път открих какъв ще стана, щом порасна – човек.

(Някои се развиваме по-бавно, знаете.)

Оказа се, че „Падналите богове“ е само първа част от три; че цялото се казва „Реквием за Хомо сапиенс“; че очевидно няма да се появи на български – та значи ми е време да си го намеря на английски. Втората част, „Дивото“ (The Wild), бе даже още по-зашеметяваща. Данло уи Соли Рингес пое на път сред Космоса да търси лек за нелечима болест, пробудена в гените на народа му; и друг, срещу космическа цивилизация, взривяваща звезди, за да осигури енергия и суровини за вечно гладните си, вечно роящи се деца; и трети, който да възвърне спомените на психически насилената му любима; и заедно, отвъд и във това, да търси цялото.

Когато свърших с апогея в „Дивото“ – мига, в който Данло, вглеждайки се в себе си, слизайки все по-навътре, през неврони, молекули, атоми, субатомни частици, до съзнанието светлина, което свързва всичко и е всичко, – оставих книгата, излязох на една от моите любими усамотени поляни над морето и гледах нощта. Очите ми трябва да са били по-черни от черното в оня миг – тъй бяха зинали зениците ми, да изпият Цялото.

А после, на една от срещите в четвъртък, когато се събирахме с подобни чувстващи и търсещи приятели, побързах да го споделя: да проверя ще лумне ли и в техните очи, да видя колко сродни сме.

(Седем години по-късно, на четири континента, оставаме си сродни. Всеки от нас – Тобиас, Моника, Анна, Негар, Сузанне – е поливал желанието си да гледа света с немигащи очи, да търси зрънцето красота дори където винаги преди е виждал само пластовете мръсотия. А с поне трима от нас „Реквиемът“ се е сраснал и името на Данло още прелита помежду ни като електричество, като дума, която изчерпва хиляди други и ни уверява, че под всички наши нови пластове се знаем, съхранили сме същественото.)

Тогава исках да се запозная с Дейвид, човека зад героя Данло. Усещах, че такава наситеност, толкова екстаз не могат да не бъдат преживени лично, истински. Копнеех, алчно и неутолимо, да узная как – през какво трябва да преминеш, за да я постигнеш? Колко си загубил, за да я спечелиш? Как така я има някъде, а аз не мога да я видя в хората около мен? Има ли я – има ли го живия човек зад образа? Исках да поканя Дейвид като гост на европейския събор на фантастиката в Пловдив август 2004-а. Но обстоятелствата, както пеят Fates Warning, се наговориха и не се получи.

После, докато се борех с разочарованието си, осъзнах, че сам не съм бил готов за онази среща. Животът ми вече се люлееше с най-широкия мах на биполярното махало, и точно онова лято изобщо, ама изобщо не бях в състояние да възприемам или да задавам въпроси. Но има и друго: бях прочел финалната част на „Реквием за Хомо сапиенс“, „Война в рая“ (War in Heaven) – и знаех, че това не е достатъчно.

Continue reading →

„Нишките, които се прекъсват“ и глобализацията

(истинска история)

<2005-02>

Писано по повод на конкурса за есе „Цветан Стоянов“

Аз обичам глобализацията; и я обичам тъкмо заради връзките, които създава – заради нишките, които изприда.

Обичам я заради Интернет: заради възможността да пратя писмо до стар приятел в Портланд, Орегон, и да получа отговор един час по-късно; и заради възможността да срещна нови приятели, докато обсъждаме любими автори в някой IRC канал – или направо си разменяме електронни книги, песни и филми; а напоследък започвам да я обичам особено много – откакто благородните души от www.skype.com пуснаха безплатна програма за телефонни разговори през Интернет, толкова качествена във възпроизвеждането на глас, че всеки път, когато я ползвам, имам чувството, че съм се облегнал о рамото на събеседника (или събеседниците) си и споделям себе си на живо.

Обичам глобализацията заради все по-разширяващия се наш допир до чужди цивилизации: други народи, други култури, други световъзприятия… Три часа в Интернет ми осигуряват виртуално пътешествие до Тибет – а истинско аз така или иначе няма да мога да си позволя през следващите десет години. И макар че онзи Тибет, който зървам в снимките и описанията на сайта, не е действителният, а само негов преразказ през видеообектива и културните филтри на съответния пътешественик, аз всъщност се обогатявам двойно – у мен се създава поредната двойна нишка, свързваща ме с разбирането както на наблюдаваното, така и на наблюдаващия. Имал съм възможност да вкуся, често в оригинал, от произведенията на Шекспир, сестрите Бронте, Тери Пратчет, Михаел Енде, Алесандро Барико, Умберто Еко, Астрид Линдгрен, Дейвид Зиндел, Даниел Куин; да почерпя вдъхновение от картините на Ешер, Магрит, Дали, Дюре, Луис Ройо, Джон Хауи или от музиката на Карл Орф, Бетовен, Queen, Avantasia; и, с разширяващия се наш хоризонт на изток, да поема от живителния холистичен подход на дзен будизма и тъй да започна да изцелявам разлома „Добро – Зло“ в понятията си; да съчетая нравоучението на баснята с непоучаващия, разтварящ възприятията подход на коана; да слушам величествените полифонии от гняв на Savatage редом с лечебните, душемилващи мантри на Deva Premal; и, в крайна сметка, всмукан във вихъра на множащите се избори, да открия истинския себе си, да създам онова свое „аз“, което е цяло – и възприема света в целостта му, свързано: глобално, локално и вътрешно.

Обичам глобализацията заради глобалното, постепенното повсеместно осъзнаване на глобалните проблеми, с които сме дарили нашата планета: онова осъзнаване, което идва, когато проумеем, че националните граници не спират наводненията и сушите; че националните решения на една държава няма да я спасят от киселинния дъжд на едно полукълбо; и няма граница, национална или световна, която да замести озоновия слой и да опази кожата ни от рак. А още повече обичам глобализацията заради произтичащото глобално осъзнаване, че тези проблеми трябва – и в действителност могат – да бъдат решени само по подобаващ начин: глобален; и съответно пораждащото се глобално желание за намиране на такива решения – желанието за глобално сътрудничество.

Обичам глобализацията заради взаимопроникването на култури, истории, начини на мислене, заради възможността да вплитам примери, в това си есе и във всекидневните си разговори, без да е необходимо да ги обяснявам или превеждам, независимо от коя част на света са събеседниците ми. Обичам я заради разширяващото се взаиморазбиране: опознаване, взаимно обогатяване и, в крайна сметка – най-важното последствие – взаимоприемане.

И накрая – поне на онзи край, който ми е необходим тук – обичам глобализацията заради разширяващите се възможности за пътуване, които две поколения преди мен са дали възможност на всеки българин да открие България в цялата ѝ прелест, отворили са врати пред родителите ми към Източна Европа, а на мен и моето поколение предлагат света, от Ванкувър до Вануату.

В това есе искам да ви разкажа историята на моето собствено пътуване през последните пет години. Спирам се тъкмо на тази история не толкова защото я познавам по-добре от всичко друго на света, а защото тя е история за създаване и прекъсване, и повторно създаване на нишки.

Веднага бързам да уточня: Предстои ви да прочетете един личен разказ, изграден от преживявания и наблюдения без претенции за обективност и изчерпателност. Целенасочено съм се старал да бягам от обобщенията: колкото по-глобално възприемам света, толкова по-малък се чувствам пред многообразието и необозримостта му – и всички обобщения, изразени в краен брой думи, започват да ми се струват все по-непълни и ограничаващи възприятията ни в определени коловози, които ни разделят от действителността в цялото ѝ неизразимо великолепие.

Continue reading →