Приказки за Юнаци и злодеи:
чистеща

Или: За провала на Фантомас Халосия

 – Имало едно време двама другари: Джибри Гидия и Фантомас Халосия.

Джибри Гидия и Фантомас Халосия, заедно с други другари, градели джибрийница. Ала не някоя от обикновените и познатите, ами нова-невиждана, различаваща се и разлика правеща. Джибрито от тая джибрийница, вместо да опиянчва людете, ги опивало – да вършат юначни дела. (И Юнакински също.) Вместо да ги приспива с топлика си, разгаряло ги с жарта си. Била славна джибрийница, в още по-славно време. И дори – дваж по-славно: защото людете го наричали мрачно. А славата – знаят всички мъдри мъже на Конфед’ия – блести най-ярко в мрака…

Градили Гидия, Фантомас и верни другари джибрийницата: година, две – и дошла третата. А с третата година дошло и злото. Злодейство нечуто, злодеяние невидяно… Continue reading →

Аз съм носителят на Края
и на Началото водачът.
Те също – нищо че не знаят:
от край в начало крачат.

Есенната ми пролет

Тя ме спохожда с походка спокойна,
с унесна песен, с утро на рог.
Стъпките мои стихва гальовно.
Стихове буди в овраг дълбок.

Смисъл съшива в случайните рими.
Слово смирява в свенливия здрач.
Плавно се плъзва по плетки незрими.
(И не ме юрка към края трепач.)

Носи ме нежно: сам мъх от топола.
Мие ме меко с магически дъжд.
Вече я виждам… О, Господи – гола!
… Края!… За края се дръж!

Цялото

Прекалено дълго отбягва ме болката.
Прекалено много се вдигнах над нея.
И когато най-после дойде, народи
цял куп пре-преживяни неща.
(Прекалено-премного-Прекрасно…)

Тъй наситени, че стоя и трептя
– и, в очите ми, онова пак дете,
дето иска Луната да гушне
и лети с Еднорога
по меки пътеки,
и се смеят с гласа на Нощта,

дето не пише и не разказва,
а поглъща Света, със душа…

И мечтае да бъде помилвано,
а е помилвало цялата Нощ,
целия Свят,
цялото…
цялото…

Въображаемите: 001

Представи си как, тринайсет години по-нататък, ще прекрачиш през прага в тихата вечер, разкършвайки рамене, все така изгубен във вихъра на мислите си. Ще си мислиш за хармонията – хармонията вътре в теб, с хората наоколо, с родната ти планета, с Вселената, – опитвайки се да почувстваш следващата стъпка по пътя ѝ, помирявайки идеята за борба с идеята за покой.

Ще чуеш – или няма – свистене на гуми. Ще има – или не – изстрели, или жужене, или друг някакъв звук. Нека не усложняваме; представи си, че изригване на пламък ще изпълни ъгълчето на окото ти и че, мигновение по-късно, погледът ти ще почива върху тениската (онази с огненото цвете, което ти нарисува приятел), където ще разцъфва друго цвете, ще се разгаря друг огън.

(Или, ако си бил амбициозен в подходящата посока, може да си се пресегнал с ума си и да си помилвал куршумите/мълниите насред полета им, и да си ги превърнал в цветя… но би ли имало смисъл? Нима цветята, родени от ума ти, биха надминали по красота цветето, родено от сърцето ти? И как ще откриеш дали това, в което вярваш, е истина?)

Представи си, накрая, че докато тялото ти, твоята най-несъществена част, се свлича надолу, оковано от гравитацията, духът ти ще се издигне и ще засияе със Смях, над целия свят. Представи си възможностите; представи си свободата. Почувствай Радостта.

Някой ми нашепва, че това ще е само началото.