Четящи приятели,
Навръх първа пролет Човешката библиотека публикува антологията „Тринайсетте цвята на дъгата“.
Която – според мен – е най-силната българска антология, излизала досега. Не само фантастична – а въобще.
В Goodreads обясних защо. Тук ще цитирам само част от предговора:
Всяка от историите тук е за спасяването на света. Независимо дали говорим за буквалното спасяване на Земята от метеорит (както става в „Как спасих света, или най-хубавата професия“), на личния ни свят, парченцето земя, която наричаме „наше кралство“ („Извън картината“), на единичната вселена, която е човекът („Заклинание“, „Да обичаш Сам Сама“, „Драконът и портокаловият сок“), на ВСИЧКИТЕ вселени-хора, които сме се сбрали в този свят („В началото бе метрото“) или на някой друг („Животинчето“), или на самите принципи, които осмислят съществуването ни и ни позволяват да продължим да се наричаме „човеци“ („Сиянието на реката“, „Последният разказ“, „И попита войникът: – Кой ме повика?“, „Сънувах човешко лице“, „Атентатът“, „Приказка за Юнаци и злодеи“).
Аз, читателят, копнея да чета истории, за които мога да усетя, че вълнуват авторите си. Да усещам как от тях още капе кръв, още блести усмивка.
Знам… такива истории се пишат трудно. И ни изтощават – като всяко силно преживяване. И ни трябва време после: да възстановим кръвта си, лицевите мускули да си починат.
Но и знам, че могат да се пишат. Ето, имаме една антология. А дали… имаме още?
Ще се радвам, силно, ако споделите:
А) впечатления от текстовете в антологията;
Б) други текстове (или цели сборници), в които вие сте усетили, че вълнуват авторите си.
(Как да ги познаете ли? Ами… по това, че и вас вълнуват, като ги четете. ;))
Слушам ви… а междувременно подготвям следващата. Още по-голямата. 🙂
(Още по-вълнуващата?)