| Казват имена. Мъже, жени, дори нещо, което е друго, живее в огън, в кал, кой го е еня? Но винаги Лал клати глава, Нятенери казва: „Не, предполагам“. Един път дори се смеят, и Лукаса ги гледа поред, забравя да ме чеше по ушите. Но най-накрая няма повече имена. Лал казва:
– Не е никой, който някога съм познавала.
Почукване на вратата. Нятенери се извива, като дим, ни звук, с опънат голям лък. Глас.
– Аз, Росет, моля.
Лък се отпуска, Лал отива до врата. Момче стои там, изглежда цяло необлизано, държи дървен поднос. Надушвам студено месо, хубаво сирене, лошо вино.
– Събудих се – казва той – чух ви гласовете, върнахте се късно, мислех, че може да не сте вечеряли.
Очи големи като зърна грозде, смокини.
Лал издава междинен звук, почти въздишка, почти смях.
– Благодаря ти, Росет. Много си внимателен .
Набутва подноса в ръцете ѝ. Казва:
– Виното малко киселее, Карш държи най-доброто заключено. Но месото е прясно вчерашно, уверявам ви.
Нятенери се доближава, казва:
– Благодаря ти, Росет. Върни се сега, иди си в леглото.
Усмихва му се. Момче не може да диша. Крака правят крачка да си тръгнат, останалото прави две крачки напред в стая. Вижда ме на възглавницата на Лукаса, опашка върху носа, малки, малки сладки похърквания. Очи се уголемяват до сливи, изпуска „Карш“ като ек от кихавица.
Лукаса ме грабва, отстъпва. Нятенери:
– Карш иска да не вижда лисица. И не е.
Лал:
– Ти също не си.
Тя докосва бузата на момчето, избутва го навън с връхчетата на пръстите си, затваря вратата. Той стои там, надушвам го, дълго време. Лал се обръща, оставя подноса.
– Добро дете. Пълен е с удивление и наистина работи усърдно. – Млъква и се смее, клати глава. Казва:
– Предполагам, че моят – предполагам, че нашият приятел е казвал съвсем същото и за нас, много пъти. На когото и да е обичал.
Нятенери се връща към стрели. |
They say names. Men, women, even something that is neither, lives in fire, in mud, who cares? But always Lal shakes head, Nyateneri says, “No, I suppose.” One time, they laugh even, and Lukassa looking one to the other, forgetting to scratch my ears. But at last, no more names. Lal says, “It is no one I ever knew.”
Knock on door. Nyateneri curling around and up like smoke, no sound, big bow ready. Voice. “Me, Rosseth, please.” Bow comes down, Lal goes to door. Boy stands there, looks all unlicked, holding wooden platter. I smell cold meat, nice cheese, bad wine. He says, “I woke up, I heard your voices, you came back late, I thought you might not have had any dinner.” Eyes big as grapes, figs.
Lal makes in-between sound, almost sigh, almost laugh. Lal says, “Thank you, Rosseth. You are very thoughtful.”
Pushes platter into her hands. Says, “The wine is a little sour, Karsh keeps the best locked away. But the meat is fresh yesterday, I promise.”
Nyateneri comes up, says, “Thank you, Rosseth. Go back, to your bed now.” Smiles at him. Boy can’t breathe. Legs take one step to go away, rest of him takes two steps into room. Sees me on Lukassa’s pillow, tail over nose, little, little sweet snores. Eyes get big as plums, he says, “Karsh,” like ghost of a sneeze.
Lukassa swifts me up, backs away. Nyateneri. “Karsh wants not to see a fox. He has not.”
Lal. “Neither have you.” She touches boy’s cheek, pushes him out with her fingertips, closes the door. He stands there, I smell him, a long time. Lal turns, sets platter down. “A good child. He is full of wonder, and he really does work very hard.” Stops then and laughs, shakes her head. Says, “I suppose my — I suppose our friend has said exactly the same thing about us, many times. To whomever he loved.” Nyateneri goes back to arrows. |
Заради 
И заради 
И заради