– Не е никой, който някога съм познавала.

Почукване на вратата. Нятенери се извива, като дим, ни звук, с опънат голям лък. Глас.

– Аз, Росет, моля.

Лък се отпуска, Лал отива до врата. Момче стои там, изглежда цяло необлизано, държи дървен поднос. Надушвам студено месо, хубаво сирене, лошо вино.

– Събудих се – казва той – чух ви гласовете, върнахте се късно, мислех, че може да не сте вечеряли.

Очи големи като зърна грозде, смокини.

Лал издава междинен звук, почти въздишка, почти смях.

– Благодаря ти, Росет. Много си внимателен .

Набутва подноса в ръцете ѝ. Казва:

– Виното малко киселее, Карш държи най-доброто заключено. Но месото е прясно вчерашно, уверявам ви.

Нятенери се доближава, казва:

– Благодаря ти, Росет. Върни се сега, иди си в леглото.

Усмихва му се. Момче не може да диша. Крака правят крачка да си тръгнат, останалото прави две крачки напред в стая. Вижда ме на възглавницата на Лукаса, опашка върху носа, малки, малки сладки похърквания. Очи се уголемяват до сливи, изпуска „Карш“ като ек от кихавица.

Лукаса ме грабва, отстъпва. Нятенери:

– Карш иска да не вижда лисица. И не е.

Лал:

– Ти също не си.

Тя докосва бузата на момчето, избутва го навън с връхчетата на пръстите си, затваря вратата. Той стои там, надушвам го, дълго време. Лал се обръща, оставя подноса.

– Добро дете. Пълен е с удивление и наистина работи усърдно. – Млъква и се смее, клати глава. Казва:

– Предполагам, че моят – предполагам, че нашият приятел е казвал съвсем същото и за нас, много пъти. На когото и да е обичал.

Нятенери се връща към стрели.

Knock on door. Nyateneri curling around and up like smoke, no sound, big bow ready. Voice. “Me, Rosseth, please.” Bow comes down, Lal goes to door. Boy stands there, looks all unlicked, holding wooden platter. I smell cold meat, nice cheese, bad wine. He says, “I woke up, I heard your voices, you came back late, I thought you might not have had any dinner.” Eyes big as grapes, figs.

Lal makes in-between sound, almost sigh, almost laugh. Lal says, “Thank you, Rosseth. You are very thoughtful.”

Pushes platter into her hands. Says, “The wine is a little sour, Karsh keeps the best locked away. But the meat is fresh yesterday, I promise.”

Nyateneri comes up, says, “Thank you, Rosseth. Go back, to your bed now.” Smiles at him. Boy can’t breathe. Legs take one step to go away, rest of him takes two steps into room. Sees me on Lukassa’s pillow, tail over nose, little, little sweet snores. Eyes get big as plums, he says, “Karsh,” like ghost of a sneeze.

Lukassa swifts me up, backs away. Nyateneri. “Karsh wants not to see a fox. He has not.”

Lal. “Neither have you.” She touches boy’s cheek, pushes him out with her fingertips, closes the door. He stands there, I smell him, a long time. Lal turns, sets platter down. “A good child. He is full of wonder, and he really does work very hard.” Stops then and laughs, shakes her head. Says, “I suppose my — I suppose our friend has said exactly the same thing about us, many times. To whom­ever he loved.” Nyateneri goes back to arrows.

Така говореше, всичко – въпроси, с тих, плъзгащ се глас. Такива чужбински акценти ме изнервят, във всеки случай. Знам, че не би трябвало, работила съм по ханове през по-голямата част от живота си, но винаги ме изнервят.

Тамън приятелите, дето ще дружат с онова тромаво същество, това си помислих. Нямах никаква причина да ѝ правя услуги, както се перчеше с грозните си ботуши и остави лисицата си да убие моята Сона.

– Тук не е отседнал такъв човек – казах им. – Единствените ни жени сега са при актьорите, които спят в конюшните. Само че те нямат лъкове.

Нека си пропусне глупавото съобщение, помислих си – може би ще се научи да казва „Добро утро, Маринеша“ от време на време.

– Навярно е останала тук нощ-две, а после е продължила? – попита ме синеокият. – Било е скоро, съвсем скоро?

Аз просто поклатих глава.

– Имахме някакви танцьорки миналия месец – рекох – и търговка на коне, тя излекува магарето на Росет от въртоглавието, но беше дребна, съвсем мънинка. Други нямаме, честно.

Just the kind of friends that hulking creature would have, that’s what I thought. I didn’t have any reason to do her any favors, strutting around in her ugly boots and letting her fox kill my Sona. “There’s no one like that staying here,” I told them. “The only women we have right now are with the players, sleeping in the stable. But they don’t have any bows.” Let her miss her stupid message, I thought — maybe she’ll learn to say Good morning, Marinesha once in a while.

The blue-eyed man asked me, “Perhaps she only stayed here a night or two, and then went on? It would be recent, quite recent?” I just shook my head. I said, “We had some dancers here last month, and a horse-coper, she cured Rosseth’s donkey of the staggers, but she was small, tiny. That’s all, honestly.”