|
– Човек или лисица, ти си ми длъжник – продължих. – Знаеш, че си ми длъжник.
Мустакът му настръхна и той го зализа.
– Е, и ти си ми задължен, момче, с моята храна и вода в тумбака ти. Ако и да си ме спасил, направил си го случайно – и ти добре го знаеш, – но аз реших да ти помогна, когато можех да те оставя да си се мъчиш с умирачката. Не ловувам за никого, но ловувах за теб, така че сме квит в твоя и в моя свят.
И не пожела да каже ни дума повече, докато не приключихме с птицата и не заровихме останките, за да не оставим следа за милдасите.
– Ако искаш да измиеш лицето и лапите си – рекох тогава, – може да се обърна.
|
“Man or fox, you are in my debt,” I said. “You know you are in my debt.”
His mustache truly bristled, and he licked it down again. “Why, so are you in mine, boy, with my food and water in your belly. If you saved me indeed, you did it by chance — and well you know that — but I chose to help you, when I could have left you to get on about your business of dying. I hunt for no one, but I hunted for you, and so we are well quits in your world and mine.” And he would say nothing further until we had finished the bird and buried the scraps, to leave no trace for the Mildasis.
“If you want to wash your face and paws,” I said then, “I could look away.” |
