Влад беше чувал, че когато попаднеш в плаващи пясъци, трябва да стоиш неподвижно. Може би за да те помислят за умрял. За по-голяма правдоподобност килна глава настрани и изплези език във физиономия на неподправена умрялост. Пясъците явно не се хванаха. Владимир пое дълбоко въздух, стисна очи и пропадна през пясъка.

Надявайки се да не се намери в компанията на светец с връзка ключове или висок закачулен тип с коса, той отвори очи. И видя нещо, което не биха си представили и най-умопомрачените религиозни водачи.

Стоеше срещу гише. През стъклото го наблюдаваше очилата лелка, от онези, които сякаш специално ги леят по калъп, за да ги нареждат зад разни гишета. Лелката вдигна поглед към него, намести огромните си очила и заяви носово:

– Следващият.

Владимир пристъпи към гишето.

– Май съм аз – усмихна се той, но лицето на лелята си остана каменно.

– Какво обичате? – попита тя.

Влад не издържа на изкушението.

– Равиоли – заяви.

– Момент, да ви издам формуляр – не се трогна лелята.

– Ама не – побърза да я спре, – бъзиках се.

– Ха-ха – констатира тя. – Какво обичате?

– Бих искал да премина в Другия свят, моля.

– Кой е другият свят? – гледаше го, сякаш е пълен идиот.

Hoping that he would not find himself in the company of a saint with a ring of keys or a tall hooded fellow with a scythe, he opened his eyes. And beheld a sight that even the balmiest religious leader would never dream of.

He stood before a counter. A bespectacled lady watched him through the glass: one of those who seem to have been cast in a mold in order to be placed behind a counter. The lady adjusted her enormous spectacles and said nasally, “Next.”

Vladimir took a step forth.

“That would be me,” he smiled, but the lady remained stone-faced.

“What can I offer you?”

Vlad could not resist the temptation. “A ravioli soufflé,” he said.

“Give me a moment to issue you a form,” the lady said unperturbed.

“Wait, no,” he hurried to stop her, “I was kidding you.”

“Ha-ha,” she said. “What can I offer you?”

“I’d like to cross over to the Other World, please.”

“Which is the other world?” She regarded him like a moron.

– Един такъв… имат компютри и нямат дракон.

– А вие сте от…?

– Нямаме компютри, но имаме дракон.

– Един дракон?

– Ами да, застрашен вид е.

Лелята записа нещо на листчето пред себе си.

– Това – подаде му листчето – е номерът ви. Идете на осмо гише, за да ви издадат формуляр.

Влад кимна.

– А къде е осмо гише?

– На осмия етаж.

– И предполагам, нямате асансьор?

Лелята само го изгледа над рамките на очилата си и му обърна гръб.

Когато най-после стигна до осмо гише, капнал от умора и задъхан, лелята вече го чакаше.

– Нали нямало асансьор? – тросна се той. Тя пренебрегна въпроса.

– Какво ще обичате?

– Но вие току-що… – внезапно Влад разбра, че няма смисъл, затова просто повтори исканията си. – Искам да премина от света с дракон и без компютри в света без дракон и с компютри, моля.

– Трябва да си вземете номер.

– Вече имам номер! – той й подаде листчето.

– Тогава попълнете формуляра. И приложете удостоверение за цвят.

– Моля?

– Удостоверение за цвят. Какъв сте на цвят. В света, в който искате да отидете, цветът на съществата от вашия вид варира в рамките тъмнокафяво – светлорозово.

– Абе жена, не виждаш ли какъв цвят съм?

– Петнадесети етаж – тя му подаде формуляра и му обърна гръб.

“And you are from?”

“We haven’t got computers, but we’ve got a dragon.”

“One dragon?”

“Well yes. It’s an endangered species.”

The lady scribbled something on the slip of paper in front of her.

“This,” she handed him the slip, “is your number. Proceed to Counter Eight to have a form issued.”

Vlad nodded. “And where is Counter Eight?”

“On the eighth floor.”

“And I suppose you haven’t got a lift?”

The lady simply stared at him above the rims of her spectacles and turned away.

When he finally reached Counter Eight, dead tired and panting, the lady was already waiting.

“You said there was no lift?” he snapped out.

She ignored the question. “What can I offer you?”

“But you just–” Suddenly Vlad realized there was no point in that, so he simply repeated his request. “I’d like to pass from the world with one dragon and computers to the world with computers and no dragon, please.”

“You must obtain a number.”

“I’ve already got a number!” He handed her the slip.

“Then fill in the form. And attach a color certificate.”

“Excuse me?”

“A color certificate. What color you are. On the world where you wish to go, the color of the specimens of your species varies from pale beige to dark brown.”

“But woman, don’t you see what color I am?”

“The fifteenth floor.” She handed him the form and turned away.

На петнадесетия етаж лелята поиска фамилна анамнеза. Никоя от болестите не му беше дори смътно позната, освен „Вселенската епидемия от въшки, 13764 г.”.

На двайсет и първия трябваше да представи удостоверение за благородство.

На четиридесетия даде мигли за измервания.

На шейсет и седмия лелята му връчи лист и химикалка и заповяда да напише стихотворение, две строфи, в петостъпен ямб.

Влад отчаяно се молеше нещо да прекрати това, ако ще и краят на света да е. Беше твърдо убеден обаче, че Апокалипсисът тук никога няма да настъпи. Нямаше да издадат на Антихриста формуляр, понеже няма акт за раждане.

Пристигна на етаж седемдесет и седем, бесен, изтощен и въоръжен с разнообразни резултати, формуляри, удостоверения и листа с двете строфи, посветени на портокаловия сок.

– Какво ще обичате? – провлачи лелята носово.

– От с дракон без компютри в с компютри без дракон – насили се да говори спокойно той.

– Стихотворение?

Влад пое дълбоко въздух:

On the twenty-first floor, he had to present a nobleness certificate.

On the fortieth, he provided eyelashes for examination.

On the sixty-seventh, the lady thrust a sheet and a pen onto him and ordered him to write a poem, two stanzas, in five-foot iambus.

Vlad desperately prayed for something to put an end to this, even if it were the end of the world. However, he was firmly convinced that the Apocalypse was never going to occur here. They would refuse to issue a form to the Antichrist because he had no birth certificate.

He arrived on the seventy-seventh floor fuming, exhausted and armed with various results, forms, certificates and, of course, the sheet with his two stanzas dedicated to the orange juice.

“What can I offer you?” the lady drawled nasally.

“From–with dragon, no computers, to–with computers, no dragon,” he forced himself to speak calmly.

“Poem?”

Vlad took a deep breath:

– Имам си два крака – Влад приклекна, за да демонстрира. – Приличам ли ви на урод?

Лелята се смръщи насреща му и той сведе поглед към подаващия се изпод деловата й пола единствен крак.

– Мисля, господине, че краката ви не отговарят на изискванията – просъска, а в гласа й за първи път се мерна намек за емоция. – Ще се наложи да отрежем единия.

Тя се изправи и извади изпод бюрото двуостра секира, по която имаше петна засъхнала кръв.

При нормални обстоятелства Влад би се стреснал, но след като беше изкачил седемдесет и седем етажа само за да му предложат да му отрежат крака, той окончателно побесня. Извади джобния си жезъл, запрати по лелята няколко заклинания, после по гишето, по цялата стая. Блъскаше, подпалваше, пръскаше с портокалов сок, трошеше, а накрая изчезна.

She rose and took from under her desk a huge double-edged ax splattered with dried blood. Under more ordinary circumstances, Vlad would have been terrified, but after climbing seventy-seven floors only to be offered to have his leg cut off, he went berserk. He snatched out his pocket scepter, hurled half a dozen spells at the lady, then at her desk, the room itself. He struck, ignited, splashed with orange juice, smashed up, and then he disappeared.