Достатъчно

Posted on 2012/04/02 by Кал

Достатъчно

<2007-02-21~22~23~25~26~04-02~06~09~16~17~10-30~11-16~23>

Сто демона има във мене,
сто бяса, бунни да бият.
Притихнали, чакат знамение
и чакат…
А аз си ги крия.

Това не е достатъчно.

~ ~ ~

Когато бях на седемнайсет, намериха ме „Падналите богове“ на Дейвид Зиндел. Тогава самият аз тъкмо започвах да се клатя и „Падналите богове“ бе книгата, която първа ме изтегли в орбита: издърпа ме над младата несигурност и отчаянието, неверието, че е възможно нещо не като това около мене, нещо друго; шокира ме (как инак, при история, която посвещава първите си двайсет страници на ритуал на обрязване) и обшири ума ми, без да са нужни наркотиците и симбиозните компютри, ползвани от бъдещите хора; и, може би най-трайното от всичко – отвлече сърцето ми.

Данло уи Соли Рингес, протагонистът на историята, светецът, мъченикът, нечовешкият (тези определения не съм си ги измислял, виждал съм ги в критиката) – Човекът, както го нарекох аз – ми даде много, което нямаше къде да взема от реалността си – не можех да открия в никой от човеците наоколо. У Данло видях немислимото дотогава съчетание от чувствителност и сила. Жадно прегърнах движещото го желание да обзре, вкуси, да се потопи във всичко – всяка умствена система, всеки религиозен мироглед, всяко усещане и обяснение, всяко човешко чувство, всяка мисъл, всеки акт; да ги приеме в себе си и да им каже: Да. Вие сте част от този свят и ваше право е да съществувате, и няма да ви отрека и да отвърна поглед, дори очите ми да изтекат от грозотата ви. Защото само щом обгърна цялото, сам бих могъл да бъда цял – човек. (Още тогава ме е боляло от всяко Не – което реже късче от Вселената и го потулва някъде, та да не пречи на теориите и желанията ни, да не грози света ни. Боляло ме е повече; сега разбирам, че това желание да отречеш и да отхвърлиш е също част от цялото, и постепенно се приучвам да му казвам Да.) Данло ме учеше на миротворчество, на справяне с конфликтите без нараняване, на обич без резерви и без вкопчване…

Тогава май за първи път открих какъв ще стана, щом порасна – човек.

(Някои се развиваме по-бавно, знаете.)

Оказа се, че „Падналите богове“ е само първа част от три; че цялото се казва „Реквием за Хомо сапиенс“; че очевидно няма да се появи на български – та значи ми е време да си го намеря на английски. Втората част, „Дивото“ (The Wild), бе даже още по-зашеметяваща. Данло уи Соли Рингес пое на път сред Космоса да търси лек за нелечима болест, пробудена в гените на народа му; и друг, срещу космическа цивилизация, взривяваща звезди, за да осигури енергия и суровини за вечно гладните си, вечно роящи се деца; и трети, който да възвърне спомените на психически насилената му любима; и заедно, отвъд и във това, да търси цялото.

Когато свърших с апогея в „Дивото“ – мига, в който Данло, вглеждайки се в себе си, слизайки все по-навътре, през неврони, молекули, атоми, субатомни частици, до съзнанието светлина, което свързва всичко и е всичко, – оставих книгата, излязох на една от моите любими усамотени поляни над морето и гледах нощта. Очите ми трябва да са били по-черни от черното в оня миг – тъй бяха зинали зениците ми, да изпият Цялото.

А после, на една от срещите в четвъртък, когато се събирахме с подобни чувстващи и търсещи приятели, побързах да го споделя: да проверя ще лумне ли и в техните очи, да видя колко сродни сме.

(Седем години по-късно, на четири континента, оставаме си сродни. Всеки от нас – Тобиас, Моника, Анна, Негар, Сузанне – е поливал желанието си да гледа света с немигащи очи, да търси зрънцето красота дори където винаги преди е виждал само пластовете мръсотия. А с поне трима от нас „Реквиемът“ се е сраснал и името на Данло още прелита помежду ни като електричество, като дума, която изчерпва хиляди други и ни уверява, че под всички наши нови пластове се знаем, съхранили сме същественото.)

Тогава исках да се запозная с Дейвид, човека зад героя Данло. Усещах, че такава наситеност, толкова екстаз не могат да не бъдат преживени лично, истински. Копнеех, алчно и неутолимо, да узная как – през какво трябва да преминеш, за да я постигнеш? Колко си загубил, за да я спечелиш? Как така я има някъде, а аз не мога да я видя в хората около мен? Има ли я – има ли го живия човек зад образа? Исках да поканя Дейвид като гост на европейския събор на фантастиката в Пловдив август 2004-а. Но обстоятелствата, както пеят Fates Warning, се наговориха и не се получи.

После, докато се борех с разочарованието си, осъзнах, че сам не съм бил готов за онази среща. Животът ми вече се люлееше с най-широкия мах на биполярното махало, и точно онова лято изобщо, ама изобщо не бях в състояние да възприемам или да задавам въпроси. Но има и друго: бях прочел финалната част на „Реквием за Хомо сапиенс“, „Война в рая“ (War in Heaven) – и знаех, че това не е достатъчно.

Continue reading →

Из „Последният еднорог“

Posted on 2012/03/30 by Кал

Из „Последният еднорог“/The Last Unicorn

Питър С. Бийгъл

Първа глава

Chapter 1

Еднорогата живееше в люлякова гора, сам-сама. Бе много стара, макар да не го знаеше, и цветът ù се бе променил от безгрижното бяло на морската пяна в бялото на снега, който се сипе в лунните нощи. Ала очите ù още светеха ясно и неуморно и още се движеше като сянка върху вълните.Изобщо не приличаше на кон с рог, както често рисуват еднорозите: бе по-мъничка, с раздвоени копита, и притежаваше онази грация, която конете никога не са имали, у сърните е само плахо, бледо подражание, а у козите – танцуваща карикатура. Шията ù бе дълга и стройна, затова главата ù изглеждаше по-малка, отколкото беше, а гривата, която се спускаше почти до средата на гърба ù, бе мека като пух от глухарчета и нежна като перест облак. Ушите ù бяха заострени, краката – тънички, с бели кичурчета косми около глезените; а дългият рог над очите ù сияеше и трептеше със собствена седефена светлина и в най-дълбоката тъма. С него бе убивала дракони и бе изцелила един крал, чиято отровна рана не искаше да зарасне, и бе брулила зрели кестени за малките мечета.

Еднорозите са безсмъртни. Присъщо им е да живеят сами на едно място: обикновено гора с езерце, което е достатъчно бистро да се оглеждат в него – понеже са малко суетни, нали знаят, че са най-красивите създания на света, магически при това. Много рядко имат малки и няма по-вълшебно от мястото, на което се е родил еднорог. За последно бе зървала друг еднорог по времето, когато младите девици, още търсещи я понякога, я зовяха на различен език; но пък тя нямаше представа за месеците, годините и столетията, дори за сезоните. В нейната гора винаги цареше пролет, понеже тя живееше там. Еднорогата по цял ден бродеше сред огромните букове и бдеше над животните, които живееха под земята и храстите, в гнездата и пещерите, в дупките и по върхарите на дърветата. Поколение след поколение, вълци редом със зайци, те ловуваха и обичаха, раждаха деца и умираха, и тъй като еднорогата не правеше нито едно от тези неща, тя никога не се уморяваше да ги гледа.

The unicorn lived in a lilac wood, and she lived all alone. She was very old, though she did not know it, and she was no longer the careless color of sea foam, but rather the color of snow falling on a moonlit night. But her eyes were still clear and unwearied, and she still moved like a shadow on the sea.She did not look anything like a horned horse, as unicorns are often pictured, being smaller and cloven-hoofed, and possessing that oldest, wildest grace that horses have never had, that deer have only in a shy, thin imitation and goats in dancing mockery. Her neck was long and slender, making her head seem smaller than it was, and the mane that fell almost to the middle of her back was as soft as dandelion fluff and as fine as cirrus. She had pointed ears and thin legs, with feathers of white hair at the ankles; and the long horn above her eyes shone and shivered with its own seashell light even in the deepest midnight. She had killed dragons with it, and healed a king whose poisoned wound would not close, and knocked down ripe chestnuts for bear cubs.

Unicorns are immortal. It is their nature to live alone in one place: usually a forest where there is a pool clear enough for them to see themselves – for they are a little vain, knowing themselves to be the most beautiful creatures in all the world, and magic besides. They mate very rarely, and no place is more enchanted than one where a unicorn has been born. The last time she had seen another unicorn the young virgins who still came seeking her now and then had called to her in a different tongue; but then, she had no idea of months and years and centuries, or even of seasons. It was always spring in her forest, because she lived there, and she wandered all day among the great beech trees, keeping watch over the animals that lived in the ground and under bushes, in nests and caves, earths and treetops. Generation after generation, wolves and rabbits alike, they hunted and loved and had children and died, and as the unicorn did none of these things, she never grew tired of watching them.

Един ден двама мъже с дълги лъкове яздеха през гората ù на лов за сърни. Еднорогата ги следваше, стъпвайки толкова предпазливо, че дори конете не усетиха близостта ù. При вида на хора я изпълваше стара, мудна, странна смесица от нежност и ужас. Ако имаше избор, никога не се показваше пред очите им, но обичаше да ги гледа, докато яздят, и да слуша разговорите им.– Не ми харесва усещането в тази гора – промърмори по-възрастният ловец. – Съществата, които живеят в дъбрава на еднорог, с времето научават малко собствена магия, свързана главно с изчезване. Тук няма да намерим дивеч.

– Отдавна няма еднорози – рече другият. – Ако изобщо ги е имало някога. Това е гора като всички останали.

– Защо тогава листата тук никога не падат, или пък снегът? Казвам ти, на света е останал един еднорог – желая късмет на самотната стара твар – и докато живее в тази гора, никой ловец няма да се прибере у дома с повече от синигер върху седлото си. Язди нататък, ще видиш. Знам ги аз, еднорозите.

– От книгите – отвърна другият. – Само от книгите и приказките, и песните. От трима крале насам не се е чувал даже мълвеж за зърнат еднорог, в тая страна или друга. Знаеш за еднорозите точно колкото мене, понеже съм чел същите книги и съм слушал същите истории, и също като теб не съм виждал еднорог.

One day it happened that two men with long bows rode through her forest, hunting for deer. The unicorn followed them, moving so warily that not even the horses knew she was near. The sight of men filled her with an old, slow, strange mixture of tenderness and terror. She never let one see her if she could help it, but she liked to watch them ride by and hear them talking.”I mislike the feel of this forest,” the elder of the two hunters grumbled. “Creatures that live in a unicorn’s wood learn a little magic of their own in time, mainly concerned with disappearing. We’ll find no game here.”

“Unicorns are long gone,” the second man said. “If, indeed, they ever were. This is a forest like any other.”

“Then why do the leaves never fall here, or the snow? I tell you, there is one unicorn left in the world – good luck to the lonely old thing, I say – and as long as it lives in this forest, there won’t be a hunter takes so much as a titmouse home at his saddle. Ride on, ride on, you’ll see. I know their ways, unicorns.”

“From books,” answered the other. “Only from books and tales and songs. Not in the reign of three kings has there been even a whisper of a unicorn seen in this country or any other. You know no more about unicorns than I do, for I’ve read the same books and heard the same stories, and I’ve never seen one either.”

Първият ловец се умълча, а вторият засвирука кисело. После първият каза:– Веднъж прабаба ми видяла еднорог. Разправяше ми за това, като бях малък.

– Тъй ли? И сигурно го уловила със златен оглавник?

– Не. Нямала оглавник. Не ти е нужен златен оглавник, за да хванеш еднорог; ето кое са измислиците. Нужно е само да си с чисто сърце.

– Да, да. – По-младият мъж се закиска. – И после яздила своя еднорог? Без седло, под дърветата, като нимфа от младините на света?

– Прабаба ми се страхуваше от големи животни – отвърна първият ловец. – Не го яздила, а останала съвсем неподвижна, и еднорогът положил глава върху скута ù и заспал. Не помръднала ни веднъж до събуждането му.

– Как е изглеждал? Плиний описва еднорога като много свиреп, с тяло на кон, глава на сърна, стъпала на слон, опашка на мечка; с дълбок, ревящ глас и единичен черен рог, дълъг два лакътя. А китайците…

– Прабаба казваше само, че еднорогът миришел хубаво. Тя изобщо не можеше да понася миризмата на звяр, дори тая на котките или кравите, камо ли на дивите твари. Но в миризмата на еднорога се влюбила. Веднъж се разплака, докато ми разказваше. Разбира се, тогава вече бе много стара и я разплакваше всичко, което ù напомняше за младостта.

– Давай да се връщаме и да ловуваме другаде – отсече вторият ловец. Еднорогата меко пристъпи в един гъсталак, докато обръщаха конете си, и пое по дирите им едва когато отново се бяха отдалечили. Двамата яздеха мълчаливо, докато наближиха края на гората. Тогава вторият ловец попита тихо:

– Защо са си отишли, как смяташ? Ако въобще някога е имало такива същества.

– Кой знае? Времената се менят. Би ли нарекъл тая епоха добра за еднорози?

– Не, но се чудя дали някой някога е смятал времето си добро за еднорози. И ми се струва, че съм чувал истории… но или ми се е спяло от виното, или съм си мислил за нещо друго. Е, все едно. Още е достатъчно светло за лов, ако побързаме. Хайде!

Ловците излязоха от гората, смушкаха конете си в галоп и препуснаха. Ала преди да се изгубят от поглед, първият се извърна и викна през рамо, сякаш можеше да види еднорогата, застанала в сенките:

– Остани си там, беден звяр. Този свят не е за теб. Остани в гората си и пази дърветата си зелени и приятелите си дълголетни. Не обръщай внимание на младите момичета, защото те никога не се превръщат в нещо повече от оглупели старици. Желая ти късмет.

The first hunter was silent for a time, and the second whistled sourly to himself. Then the first said, “My great-grandmother saw a unicorn once. She used to tell me about it when I was little.””Oh, indeed? And did she capture it with a golden bridle?”

“No. She didn’t have one. You don’t have to have a golden bridle to catch a unicorn; that part’s the fairy tale. You need only to be pure of heart.”

“Yes, yes.” The younger man chuckled. “Did she ride her unicorn, then? Bareback, under the trees, like a nymph in the early days of the world?”

“My great-grandmother was afraid of large animals,” said the first hunter. “She didn’t ride it, but she sat very still, and the unicorn put its head in her lap and fell asleep. My great-grandmother never moved till it woke.”

“What did it look like? Pliny describes the unicorn as being very ferocious, similar in the rest of its body to a horse, with the head of a deer, the feet of an elephant, the tail of a bear; a deep, bellowing voice, and a single black horn, two cubits in length. And the Chinese –”

“My great-grandmother said only that the unicorn had a good smell. She never could abide the smell of any beast, even a cat or a cow, let alone a wild thing. But she loved the smell of the unicorn. She began to cry once, telling me about it. Of course, she was a very old woman then, and cried at anything that reminded her of her youth.”

“Let’s turn around and hunt somewhere else,” the second hunter said abruptly. The unicorn stepped softly into a thicket as they turned their horses, and took up the trail only when they were well ahead of her once more. The men rode in silence until they were nearing the edge of the forest, when the second hunter asked quietly, “Why did they go away, do you think? If there ever were such things.”

“Who knows? Times change. Would you call this age a good one for unicorns?”

“No, but I wonder if any man before us ever thought his time a good time for unicorns. And it seems to me now that I have heard stories – but I was sleepy with wine, or I was thinking of something else. Well, no matter. There’s light enough yet to hunt, if we hurry. Come!”

They broke out of the woods, kicked their horses to a gallop, and dashed away. But before they were out of sight, the first hunter looked back over his shoulder and called, just as though he could see the unicorn standing in shadow, “Stay where you are, poor beast. This is no world for you. Stay in your forest, and keep your trees green and your friends long-lived. Pay no mind to young girls, for they never become anything more than silly old women. And good luck to you.”

Еднорогата остана неподвижна в края на гората и повтори:– Аз съм единственият еднорог на света.

Това бяха първите думи, които казваше на глас, дори на себе си, от поне век насам.

„Не може да бъде“ – помисли си тя. Никога не ù бе тежало да живее сама, без да вижда други еднорози, защото винаги бе знаела, че на света има още като нея, а един еднорог не се нуждае от друго за компания.

– Но аз щях да зная, ако всички останали ги нямаше. Мен също нямаше да ме има. Не може да им се случи нищо, което да не се случи и на мен.

Собственият ù глас я уплаши и я изпълни с желание да бяга. Тя се понесе по мрачните пътеки на гората си, вихрена и сияйна; стрелваше се през неочаквани просеки, непоносимо блестящи от трева или потънали в меки сенки, и усещаше всичко наоколо, от бурените, докосващи глезените ù, до бързите като насекоми отблясъци в синьо и сребристо, когато вятърът надигаше листата.

– Ах, никога не бих могла да изоставя това, не бих, не и ако наистина съм единственият еднорог на света. Зная как да живея тук, зная всеки мирис и вкус, и всяко нещо. Какво бих търсила по света освен отново същото?

Но когато най-сетне спря да тича и застина, заслушана в грака на гарги и кавгата на катерички над главата си, тя се запита: „А ако се крият заедно, нейде далеч? Ако се крият и чакат мен?“

The unicorn stood still at the edge of the forest and said aloud, “I am the only unicorn there is.” They were the first words she had spoken, even to herself, in more than a hundred years.That can’t be, she thought. She had never minded being alone, never seeing another unicorn, because she had always known that there were others like her in the world, and a unicorn needs no more than that for company. “But I would know if all the others were gone. I’d be gone too. Nothing can happen to them that does not happen to me.”

Her own voice frightened her and made her want to be running. She moved along the dark paths of her forest, swift and shining, passing through sudden clearings unbearably brilliant with grass or soft with shadow, aware of everything around her, from the weeds that brushed her ankles to insect-quick flickers of blue and silver as the wind lifted the leaves. “Oh, I could never leave this, I never could, not if I really were the only unicorn in the world. I know how to live here, I know how everything smells, and tastes, and is. What could I ever search for in the world, except this again?”

But when she stopped running at last and stood still, listening to crows and a quarrel of squirrels over her head, she wondered, But suppose they are riding together, somewhere far away? What if they are hiding and waiting for me?

От този първи миг на съмнение за нея вече нямаше покой; от момента, в който си представи как напуска своята гора, вече не можеше да стои на едно място, без да иска да е някъде другаде. Подтичваше нагоре-надолу край езерцето си, неспокойна и нещастна. Еднорозите не са орисани да правят избори. Тя казваше „не“ и „да“, и отново „не“, ден и нощ, и за пръв път почувства как минутите пълзят по нея като червеи.– Няма да тръгна. Това, че хората не са виждали скоро еднорози, не значи, че всички са изчезнали. А и да беше истина, нямаше да тръгна. Аз живея тук.

From that first moment of doubt, there was no peace for her; from the time she first imagined leaving her forest, she could not stand in one place without wanting to be somewhere else. She trotted up and down beside her pool, restless and unhappy. Unicorns are not meant to make choices. She said no, and yes, and no again, day and night, and for the first time she began to feel the minutes crawling over her like worms. “I will not go. Because men have seen no unicorns for a while does not mean they have all vanished. Even if it were true, I would not go. I live here.”

Накрая обаче тя се събуди посред топлата нощ и каза:– Да, но веднага.

Втурна се през гората си, като се опитваше да не поглежда и да не помирисва нищо, да не усеща своята пръст под раздвоените си копита. Животните, които се движат в мрака, совите, лисиците и сърните, вдигаха глави, когато минаваше покрай тях, но тя не ги поглеждаше. „Трябва да тръгна бързо – мислеше си – и да се върна възможно най-скоро. Навярно няма да ми се наложи да отида много далеч. Но дори и да не намеря другите, ще се върна много скоро, веднага щом мога.“

But at last she woke up in the middle of one warm night and said, “Yes, but now.” She hurried through her forest, trying to look at nothing and smell nothing, trying not to feel her earth under her cloven hoofs. The animals who move in the dark, the owls and the foxes and the deer, raised their heads as she passed by, but she would not look at them. I must go quickly, she thought, and come back as soon as I can. Maybe I won’t have to go very far. But whether I find the others or not, I will come back very soon, as soon as I can.

Пътят, който започваше от края на гората ù, блестеше като вода под лунните лъчи, ала когато стъпи върху него, далеч от дърветата, почувства колко е корав и дълъг. В оня миг едва не свърна обратно; вместо това обаче пое дълбоко от въздуха на гората, който още се носеше към нея, и го държа в устата си като цвете, толкова дълго, колкото можа.

Under the moon, the road that ran from the edge of her forest gleamed like water, but when she stepped out onto it, away from the trees, she felt how hard it was, and how long. She almost turned back then; but instead she took a deep breath of the woods air that still drifted to her, and held it in her mouth like a flower, as long as she could.

Написа: Peter S. Beagle, 1968

Преведе: Калин М. Ненов, 2006

Редактираха: Владимир Полеганов, Дилян Благов, Николай Светлев, 2006

Триптих за Юнаци и злодеи

Posted on 2012/03/25 by Кал

Триптих за Юнаци и злодеи

На Жасмина,
чийто глас още отеква

I. Център

Имало едно време един Юнак…

Всъщност не – Юнакиня била; а в разбързаните ни времена „едно време“ не е като едно време, та разказват, че я има и днес, още крачи сред нас и си пее, още търси да зърне каквото ние навярно не сме.

Ала, за да стане такава, ето какво ѝ се случило…

Имало едно време една Юнакиня. Наричали я Юна и възпявали младостта ѝ в легенди: как сразила Рогатош Безкръвни; как оставила Бладен и Бягащите бандити с по два здрави пръста, да не трябва друг да ги храни; как първа сред всички конфед’ски жени получила чин Юнакиня; как издирила и предала на конфед’ските стражи сам Нейсюх Неусетния…

В нея тлеело нещо – дали била тъй родена, или животът така я направил, никой врач не поискал да каже, – що изригвало в ненадейни моменти като буря от сриваща ярост. Тогава гласът ѝ смразявал, а който не рухвал пред него, рухвал, щом видел очите ѝ. Казват, че така побеждавала враговете си. Ала с времето се смирила и започнала да превръща гнева си на песни; и, лека-полека, се отказала от Юначните си дела. Още се чувала, тук и там, и в Отвъдното кралство дори: как си пее, да не стресне без време живинките по пътя си, да излее събиращата се мъка и радост. Ала все по-малко били вестите за появата ѝ в света, и все повече – легендите и лъжите.

Имало, пак по онуй време, и един злодей. Цяла Конфед’ия пропищяла от злодеянията му. Хвърлял отрова в конфед’ските извори, та людете, пили вода, три дни не можели да се трудят по людски, а топлели седалата на едните места. Отвличал конфед’ските вестоносци и ги оставял в несвяст и без памет, през седем провинции в осма. Веднъж дори ползвал таен прах, за да срути с гръм незапомнен съкровищницата на конфед’ско пристанище. Тъмна доба било и погинали само двамина: окъснял висш сановник и местен джебчия, който търсел подслон от дъжда. Но злочинството го отприщило сякаш: почнал да граби кервани, да насилва девойки, цяло село затрил в планините, говорят, изнамерил най-черна магия, що изпразнила за една нощ две големи хазни.

Пропищяла Конфед’ия, пратила подир него потери Юнаци. Всуе: потерите дирели тук, конфед’атите пропищявали там; потерите дирели там, а той се изгубвал за дълго. И после, едва ги разпуснели, за два дена три пъти удрял, в три различни конфед’ски земи.

Съвещали се конфед’ските власти, решили: ще пращат Юнаци сами, да проникнат по родните му места, сред далечната Дупкия, да разпитат местните хора, да открият следите му, да го хванат. Пратили, един подир друг, осем Юнака, кой от кой по-Юначни. Първият не се върнал; не се върнал и осмият.

Вместо тях се завърнала Юна. Чула била за безлюдното село и сама се предложила за Юнак-Преследвач. Властите, волю-неволю, склонили – не обичали гласовитата Юнакиня, дето все им задавала неуместни въпроси, нелепи такива, мъчни за отговор, и не спазвала заръките точно, ами по-инак, според неин някакъв ред – все едно по-добре преценявала що е право от сбраните мъдри мъже на Конфед’ия. Ала нямало що да сторят, нямали други Юнаци да жертват – пък и някои от тях затаили надежда да не я видят вече, непокорната дева Юнак.

За да бъде прикритието ѝ пълно – и понеже из Дупкия можело да се случат лоши неща на самичка жена, – тръгнала в мъжки одежди. Ала тръгнала чак след две зими; две зими първо учела дупкската реч и говорела със свои другари от оня край на света, и четяла книги за Дупкия и такива, написани от дупкейци, и попивала дупкско изкуство.

Дупкия, научила тя, всъщност се казвала Дъщия – „земята“ на дъщки език. Да протегнеш на дъщ ръка в поздрав значело да си тръгнеш безрък: дъщите се докосвали едва щом имали пълно доверие в другия, понякога – месеци след първата среща. И още, и още… Две зими ѝ трябвали да се готви; ала тя не бързала, нито значела нещо за нея насмешката в погледите на братята ѝ Юнаци – знаела, че това ще ѝ бъде последна задача, и ѝ се отдала с цяло сърце.

После, една зимна утрин, излязла от Конфед’ската библиотека, вдишала острия въздух дълбоко, дълбоко, и потеглила към съдбата си.

Щом пристигнала в Дъщия, си потърсила дом, и нови приятели, и прехрана. Учела дъщите на конфед’ски език и порядки, по-лесно да се оправят, когато са на гурбет. Учела ги да яздят на кон, за да смогват овреме да стигат от място на място в ширналите се градове на Конфед’ия. И участвала рамо до рамо с тях в делничния им труд и в празнуването: учела се от тях.

Три години отминали, за да я приемат за своя; и три още да попадне на диря от Дей. (Така казвали на злодея – истинското му име никой не знаел, затова го били кръстили на дъщкия бог на разрухата и градежа.)

Била зимна вечер, насред равно поле, додето ти стигат очите. И сняг – бял, чак синеещ от бяло; като вечер от приказка.

Юна, сгушила шия до шията на жребеца си, се носела накъдето я били упътили старейшините от близкото село, все доверени хора на Дей. Белите, чак сини снежинки милвали скулите ѝ и я връщали към отдавнашни мигове нежност, и я карали да забравя къде се е устремила.

Изведнъж една преспа изсвирила и жребецът на Юна замръзнал, ей така, сред галопа си. Юнакинята се търкулнала през врата му, оттласнала се от преспите още докато се въргаляла, и стъпила на крака, с учестен дъх, но ясни очи.

На десет крачки от нея стоял възрастен мъж, с черти нито остри, нито меки, ами изсечени, от скулптор, що не повтаря, и с умни очи – навярно някога нежни, само горящи сега. Щом ги видяла, Юна трепнала с болка. Спомнила си отдавна загубен човек, онзи, чиято загуба я направила Юна. Трепнала с болка – а болката е врата към гнева.

Той също се взирал в нея през парцалите сняг, и хем се намръщил, хем се засмял.

– Хубава стойка имаш… но не се бия с жени. Continue reading →

„Нишките, които се прекъсват“ и глобализацията

Posted on 2012/03/21 by Кал

„Нишките, които се прекъсват“ и глобализацията

(истинска история)

<2005-02>

Писано по повод на конкурса за есе „Цветан Стоянов“

Аз обичам глобализацията; и я обичам тъкмо заради връзките, които създава – заради нишките, които изприда.

Обичам я заради Интернет: заради възможността да пратя писмо до стар приятел в Портланд, Орегон, и да получа отговор един час по-късно; и заради възможността да срещна нови приятели, докато обсъждаме любими автори в някой IRC канал – или направо си разменяме електронни книги, песни и филми; а напоследък започвам да я обичам особено много – откакто благородните души от www.skype.com пуснаха безплатна програма за телефонни разговори през Интернет, толкова качествена във възпроизвеждането на глас, че всеки път, когато я ползвам, имам чувството, че съм се облегнал о рамото на събеседника (или събеседниците) си и споделям себе си на живо.

Обичам глобализацията заради все по-разширяващия се наш допир до чужди цивилизации: други народи, други култури, други световъзприятия… Три часа в Интернет ми осигуряват виртуално пътешествие до Тибет – а истинско аз така или иначе няма да мога да си позволя през следващите десет години. И макар че онзи Тибет, който зървам в снимките и описанията на сайта, не е действителният, а само негов преразказ през видеообектива и културните филтри на съответния пътешественик, аз всъщност се обогатявам двойно – у мен се създава поредната двойна нишка, свързваща ме с разбирането както на наблюдаваното, така и на наблюдаващия. Имал съм възможност да вкуся, често в оригинал, от произведенията на Шекспир, сестрите Бронте, Тери Пратчет, Михаел Енде, Алесандро Барико, Умберто Еко, Астрид Линдгрен, Дейвид Зиндел, Даниел Куин; да почерпя вдъхновение от картините на Ешер, Магрит, Дали, Дюре, Луис Ройо, Джон Хауи или от музиката на Карл Орф, Бетовен, Queen, Avantasia; и, с разширяващия се наш хоризонт на изток, да поема от живителния холистичен подход на дзен будизма и тъй да започна да изцелявам разлома „Добро – Зло“ в понятията си; да съчетая нравоучението на баснята с непоучаващия, разтварящ възприятията подход на коана; да слушам величествените полифонии от гняв на Savatage редом с лечебните, душемилващи мантри на Deva Premal; и, в крайна сметка, всмукан във вихъра на множащите се избори, да открия истинския себе си, да създам онова свое „аз“, което е цяло – и възприема света в целостта му, свързано: глобално, локално и вътрешно.

Обичам глобализацията заради глобалното, постепенното повсеместно осъзнаване на глобалните проблеми, с които сме дарили нашата планета: онова осъзнаване, което идва, когато проумеем, че националните граници не спират наводненията и сушите; че националните решения на една държава няма да я спасят от киселинния дъжд на едно полукълбо; и няма граница, национална или световна, която да замести озоновия слой и да опази кожата ни от рак. А още повече обичам глобализацията заради произтичащото глобално осъзнаване, че тези проблеми трябва – и в действителност могат – да бъдат решени само по подобаващ начин: глобален; и съответно пораждащото се глобално желание за намиране на такива решения – желанието за глобално сътрудничество.

Обичам глобализацията заради взаимопроникването на култури, истории, начини на мислене, заради възможността да вплитам примери, в това си есе и във всекидневните си разговори, без да е необходимо да ги обяснявам или превеждам, независимо от коя част на света са събеседниците ми. Обичам я заради разширяващото се взаиморазбиране: опознаване, взаимно обогатяване и, в крайна сметка – най-важното последствие – взаимоприемане.

И накрая – поне на онзи край, който ми е необходим тук – обичам глобализацията заради разширяващите се възможности за пътуване, които две поколения преди мен са дали възможност на всеки българин да открие България в цялата ѝ прелест, отворили са врати пред родителите ми към Източна Европа, а на мен и моето поколение предлагат света, от Ванкувър до Вануату.

В това есе искам да ви разкажа историята на моето собствено пътуване през последните пет години. Спирам се тъкмо на тази история не толкова защото я познавам по-добре от всичко друго на света, а защото тя е история за създаване и прекъсване, и повторно създаване на нишки.

Веднага бързам да уточня: Предстои ви да прочетете един личен разказ, изграден от преживявания и наблюдения без претенции за обективност и изчерпателност. Целенасочено съм се старал да бягам от обобщенията: колкото по-глобално възприемам света, толкова по-малък се чувствам пред многообразието и необозримостта му – и всички обобщения, изразени в краен брой думи, започват да ми се струват все по-непълни и ограничаващи възприятията ни в определени коловози, които ни разделят от действителността в цялото ѝ неизразимо великолепие.

Continue reading →