Из „Инкогнито“

Из „Инкогнито: Тайният живот на мозъка“Incognito: The Secret Lives of the Brain

Погледнете се отблизо в огледалото. Под зашеметяващата ви външност бушува скрита вселена от свързани механизми. Те включват сложно скеле от кости, мрежа от жилести мускули, много специализирани течности и вътрешни органи, които се бъхтят задружно в тъмното, за да ви поддържат живи. Слой от високотехнологична самовъзстановяваща се сетивна тъкан, която наричаме „кожа“, скрива всичките тези механизми под една приятна опаковка.

А ето го и мозъка ви. Килограм и половина от най-сложния материал, открит някога във вселената. Това е командният център, който движи цялото начинание, получавайки известия през малки пролуки в бронирания бункер на черепа.

Мозъкът ви е изграден от стотици милиарди клетки, наречени неврони и невроглия. Всяка от тези клетки е сложна колкото един град. Всяка съдържа целия човешки геном и пренася милиарди молекули през заплетени системи. Изпраща електрически импулси до другите клетки, понякога стотици пъти в секунда. Ако всеки от тези трилиони импулси в мозъка изобразите чрез само един фотон светлина, сумарният резултат би бил ослепителен.

Клетките са свързани в толкова потресаващо сложна мрежа, че тя обезсилва човешката реч и поражда нуждата от нови видове математика. Един обикновен неврон създава около десет хиляди връзки със съседите си. И понеже невроните са милиарди, в един кубичен сантиметър мозъчна тъкан има толкова връзки, колкото са звездите в Млечния път.

Тежащият килограм и половина орган в черепната ви кутия – подобен на розово желе – е изчислителен материал от непознат вид. Състои се от миниатюрни, самопрограмиращи се части и далеч надминава всичко, което сме мечтали да създадем. Така че ако някога се почувствате мързеливи или тъпи, горе главата: вие сте най-дейното, най-умното същество на планетата.

Take a close look at yourself in the mirror. Beneath your dashing good looks churns a hidden universe of networked machinery. The machinery includes a sophisticated scaffolding of interlocking bones, a netting of sinewy muscles, a good deal of specialized fluid, and a collaboration of internal organs chugging away in darkness to keep you alive. A sheet of high-tech self-healing sensory material that we call skin seamlessly covers your machinery in a pleasing package.

And then there’s your brain. Three pounds of the most complex material we’ve discovered in the universe. This is the mission control center that drives the whole operation, gathering dispatches through small portals in the armored bunker of the skull.

Your brain is built of cells called neurons and glia—hundreds of billions of them. Each one of these cells is as complicated as a city. And each one contains the entire human genome and traffics billions of molecules in intricate economies. Each cell sends electrical pulses to other cells, up to hundreds of times per second. If you represented each of these trillions and trillions of pulses in your brain by a single photon of light, the combined output would
be blinding.

The cells are connected to one another in a network of such staggering complexity that it bankrupts human language and necessitates new strains of mathematics. A typical neuron makes about ten thousand connections to neighboring neurons. Given the billions of neurons, this means there are as many connections in a single cubic centimeter of brain tissue as there are stars in the Milky Way galaxy.

The three-pound organ in your skull—with its pink consistency of Jell-o—is an alien kind of computational material. It is composed of miniaturized, self-configuring parts, and it vastly outstrips anything we’ve dreamt of building. So if you ever feel lazy or dull, take heart: you’re the busiest, brightest thing on the planet.

Continue reading

Публикация: Приказката „???“ в списание „Осем“

Приказки за Юнаци и злодеи:
???

Юан изува ботуша си, изритва го надалеч и задръгва с две ръце копитото си.
Когато сърбежът престава, пръстите на лявата му ръка лепнат. Той се взира в алените капки, стичащи се по тях. Присвива очи, когато вижда, че върховете на ноктите му са се заострили. После вдига глава към огледалото.
„Това аз ли съм?“
Лицето отсреща е обрасло със сиво-кафява четина, която стига до скулите и избива дори по челото. От лявото ъгълче на устата се подава връхче на зъб. „На бивник.“ Само очите му са все същото крехко кафяво.
„Напоследък сериозно не мога да те позная…“
Юан въздъхва (лицето насреща му изпръхтява), обръща се и отива да се преоблече. В другия ъгъл на стаята. Continue reading